BGflag

             

Актуално

Становища на СЮБ по конституционни дела ном. 6, 7, 8 и 11 от 2016 г.

 

Мнения на СЮБ по конституционни дела № 2 и № З от 2016 г.

 

Мнение на СЮБ по конституционно дело № 11 от 2015 г.

 

Становища на СЮБ по конституционни дела № 8 и № 10 от 2015 г.

 

Становища на СЮБ по конституционни дела ном. 2, 3, 8, 10 и 13 от 2014 г.

*************************************************************************************************

С Т А Н О В И Щ Е

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 7 ОТ 2014 г.

С определение от 29 април 2014 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована страна по конституционно дело № 7 от 2014 година, образувано по искане на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд за установяване на противоконституционност на т. 8 от решение на Народното събрание от 26 май 2009 г. по доклада на Временната анкетна комисия за установяване на актове и действия, с които е уредена собствеността и начинът на ползване на имоти в Студентския град в София (обн., ДВ, бр. 41 от 2 юни 2009 г.), с която се налага „мораториум върху всички сделки на разпореждане с незастроени имоти на територията на „Студентски град” – София до изясняване на собствеността им”.

Съюзът на юристите в България изразява следното становище:


С решението на Народното събрание е предвидено ограничение за разпореждане с незастроените имоти на територията на м. „Студентски град“ без срок и предполага нерегламентирана от гледна точка на действащото законодателство проверка на собствеността на реституирани по силата на нормативен акт и от държавен орган имоти, извършвана пак от държавата. С това решение по същество неограничен кръг частноправни субекти и Столична община са лишени безсрочно от възможността да се разпореждат с притежаваните от тях вещни права. Неограниченото във времето лишаване на собственика от правомощието му да се разпорежда със собствеността си, установено в интерес на друг правен субект (в случая държавата, която претендира за себе си собственическите права), не може да бъде оправдано със съображения за опазване на обществения интерес, защото предвиденото ограничение на собственическите правомощия по отношение на възстановени имоти противоречи на чл. 17, ал. 3 от Конституцията, съгласно която разпоредба частната собственост е неприкосновена. Законодателят няма право да посяга на неприкосновеността на вече възстановена частна собственост, като създава безсрочни ограничения върху разпореждането с нея.


Защитата на държавата като собственик не може да се осъществи чрез налагане на общи забрани, засягащи неограничен кръг трети лица, включително такива, чиито собственически права не произтичат от реституция, и свързани с провеждането на правно нерегламентирана процедура по „изясняване на собствеността“, която не е ограничена със срок и ангажира на практика активността на една от страните по спора за собственост без какъвто и да е механизъм за защита на другата страна в лицето на собствениците, лишени от възможността да се разпореждат с правата си. Това противоречи на принципа на правовата държава по чл. 4, ал. 1 от Конституцията, според който защитата на накърнени субективни права е изключителна компетентност на съдилищата съгласно чл. 117, ал. 1 от Конституцията.


Като правен субект държавата разполага с възможността да защити правото си на собственост по общия ред, установен за гражданите и юридическите лица, при което установяването в изключителен неин интерес на ограничителни мерки, насочени към обезпечаване на собственическите й претенции не по предвидения в процесуалното законодателство ред, противоречи именно на принципите на правовата държава. Интересът на държавата да обезпечи правото си на собственост върху неправилно възстановени по реда на реституционните закони имоти или незаконосъобразно актувани като общински, може да бъде защитен съобразно предвидените в законодателството способи за защита на собствеността, при която преценката за валидността и законосъобразността на индивидуалните административни актове за възстановяване на собствеността ще се извърши от гражданския съд по реда на чл. 17, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс.


Най-сетне, уместно да се отбележи и, че обсъжданото решение на Народното събрание, независимо от изложеното по-горе, е типичен пример за непрепоръчителна практика, която следва да се избягва, тъй като злепоставя законодателния орган и ограничава правомощия на съдебната власт и създава статус на нестабилност на разделението на властите, което е основополагащ принцип на всяка правова държава.


Предвид гореизложеното Съюзът на юристите в България предлага да уважите изцяло искането на ОСГК на ВКС, като приемете, че точка 8 от Решение на Народното събрание от 26 май 2009 г. по доклада на Временната анкетна комисия за установяване на актове и действия, с които е уредена собствеността и начинът на ползване на имоти в Студентски град в София (обн., ДВ, бр. 41 от 2 юни 2009 г.), с която точка се налага „мораториум върху всички сделки на разпореждане с незастроени имоти на територията на м. „Студентски град“ – София, до изясняване на собствеността им“, противоречи на чл. 4, ал. 1, чл. 17, ал. 3 и чл. 117, ал. 1 от Конституцията, и съответно обявите тази точка за противоконституционна.

 

 

* * *

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

 

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 20 ОТ 2013 г.

 

С определение от 20 септември 2013 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована страна по конституционно дело № 20 от 2013 година, образувано по искане на тричленен състав на Върховния административен съд за установяване на противоконституционност на чл.10, ал.1 от ЗМДТ във връзка с чл.13 от същия закон, публикуван в ДВ бр.61 от 2013 г., с чл. 60, ал.1 от Конституцията и несъответствие с международните договори, по които България е страна.

Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

 

В конкретния случай е налице недвижим имот, който поради  последователни промени на устройствените планове не може да бъде застрояван с жилищна сграда (или сгради) и по този начин правото на собственост е ограничено, но въпреки това, съгласно атакуваната разпоредба на ЗМДТ  е данъчно задължен. Логиката на тричленния състав на ВАС е изградена на това, че „имущество” по смисъла на чл.60, ал.1 на Конституцията като основание за установяването на данъците, съгласно чл.60, ал.1 от Конституцията не включва такива обекти на собственост, които  поради някакъв правен режим не могат да се ползват в пълния обем на правото на собственост.

Така Конституционният съд за да приеме, че атакуваният текст на ЗМДТ е противоконституционен, трябва да даде ограничително тълкуване на  понятието „имущество”, в което да не влизат такива  недвижими имоти, които не могат да бъдат застроявани, тъй като по отношение на тях има такъв ограничителен административен режим. Очевидно хипотезата е абсурдна. Друг е въпросът, че законодателят би могъл да диференцира облагането на тези недвижими имоти на основата на различни ограничителни критерии относно ползване и експлоатация.

Цитираната практика на Европейския съд за защита на правата на човека за прилагането на чл.1 от Първи протокол към ЕКПЧ разкрива богатото съдържание на защитеното право на свободно и необезпокоявано ползване на имуществото, но едва ли може да даде основание на Конституционния съд да приеме, че в конкретната хипотеза имотите, които не могат да бъдат застроявани, не влизат в конституционното понятие „имущество” и по тази причина законовият текст, предвиждащ данъчно облагане да е противоконституционен. 

 

С оглед на изложеното Съюзът на юристите в България намира искането за неоснователно. 

 

* * *

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

 

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 5 ОТ 2013 г.

 

С определение от 29 март 2013 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована страна по конституционно дело № 5 от 2013 година, образувано по искане на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 38 ал. 1, 2 и 3; чл. 39, ал. 1, изр. 2 и Раздел II „Обезщетение за ползване на имот – частна собственост „за държавни нужди” от Закона за държавната собственост и на чл. 27, ал. 1; чл. 29, ал. 3, т. 1 и чл. 30 от Закона за общинската собственост, и за несъответствието им с международните договори, по които България е страна.

 

Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

В глава първа на Конституцията – „Основни начала“ България е определена като правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната, а във втора глава на Конституцията „Основни права и задължения на гражданите”, чл. 56 гласи, че всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени неговите права или законни интереси. Защитата на човешките права и законни интереси чрез правото на справедлив съдебен процес е гарантирана и от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, в чл. 6, параграф I, която е ратифицирана със закон от Народното събрание, приет на 31.07.1992 г., обнародван в ДВ, бр. 66/1992 г., в сила за Република България от 07.09.1992 г.

            В противоречие с нормите на Конституцията и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, в Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост са приети норми, които не позволяват на гражданите на Република България да защитават правото си на частна собственост, а именно чл.38, ал.1 и 2 от ЗДС и чл. 27, ал.1 от ЗОС дават на гражданите единствено средство на защита обжалване на решенията на Министерски съвет и заповедите на областния управител в 14-дневен срок, след публикуването им в Държавен вестник. Това е почти невъзможно, тъй като гражданите не са задължени да следят броевете на Държавен вестник, а дори в случаите, в които имат такава възможност, няма как да разберат, че предстои отчуждаване именно на техния частен имот, тъй като наименованията на местностите претърпяват многократни промени и мното от тях битуват с по няколко наименования, границите между отделните месности също не са дефинитивно определени. Многократно са променяни кадастралните, имотните и регулационните номера, което също прави следенето невъзможно за гражданина.

            Създавайки привилегията държавата и общините да съобщават индивидуалния административен акт само и единствено чрез Държавен вестник, законодателят ги е освободил от всякакво задължение да издирят и индивидуализират собствениците, да положат каквито и да е усилия за връчване на административния акт по общия ред. Така отново се нарушава принципът за равнопоставеност, тъй като когато гражданинът или юридическо лице изисква каквато и да е услуга от Държавата или общините, дори при инициирани от тях производства обичайната практика е да се изискват поредица от документи, в повечето случай изброени в нормативни актове, които следва да бъдат представени и без които административното производства не може да се развие. Голяма част от тези документи се издават от други органи или дори отдели на един и същ орган. С привилегията създадена от атакуваните текстове държавата се освобождава от каквито и да е задължения, независимо, че разполага с цялата информация за установяване на собствеността, която ще бъде отчуждавана, а именно – кадастър, данъчни партиди, регулационни планове, планове за земеразделяне, решенията и висящите преписки на Комисиите по земеделие и гори и още много други начини да се сдобие с нужната й информация.

            Липсата на добра организация и координация между отделните държавни и общински органи и служби не може да бъде оправдание за нарушаване правата на гражданите и другите субекти на правото. Твърдянато от администрацията забавяне на отчуждителните преписки се дължи преди всичко на лоша организация и нежелание за комуникация между отделните служби.

Още в римското право е засегнат въпросът за частната собственост и за нейната неприкосновеност - без съгласие на собственика на имота не е възможно да бъде отчужден имота за държавни нужди. Държавата трябва да зачита тази неприкосновеност, като изключение в тази правна уредба е предвидена и възможността за принудително отчуждаване на частна собственост като публичен интерес налага това при условията на чл. 17 ал. 5 от Конституцията на Република България. За да е възможно това правно действие, трябва да са налице няколко кумулативни елемента на изискванията, които са изброени изчерпателно в  Решение № 7 от 10.04.2001 г. по к.д. №1 от 2001 на Конституционния съд, а именно: акт за отчуждаване, който е индивидуален административен акт, въз основа на закон; отчуждаването да е за държавни и общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин; предварително и равностойно обезщетение на засегнатите лица. Съществено значение в процедурата по отчуждаване има обезщетението за отчуждаване да е предварително. „Предварителното парично плащане” задължително трябва да предхожда прехвърлянето на собствеността. Чл. 38, ал. 3 и чл. 39, ал. 1, изречение второ от ЗДС и чл. 29, ал. 3, т. 1 от ЗОС противоречат на това условие, тъй като в тях е предвидено отчуждаване на имота, въпреки обжалване на паричното обезщетение. Това противоречи на чл. 17, ал. 5 от Конституцията на Република България и ал. 3, която гласи, че частната собственост е неприкосновена. Цитираните норми на практика разрешават на трети лица да навлизат и да се разпореждат в чужда собственост, преди да е влязъл в сила актът по нейното отчуждаване. 

На правото на собственост, което съдържа трите основни правомощия – за владеене, ползване и разпореждане на собственика със собствеността си, противоречи и Раздел II на Глава трета от ЗДС и чл. 30 от ЗОС, които са в противоречие с чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Те дават право на трети лица да навлизат и да се разпореждат в чужд имот срещу обезщетение, преди да е влязъл в сила актът по отчуждаването.

Процедурата по отчуждаване и по заплащане на обезщетението е утежнена, поради разпоредбата, че обезщетението се изплаща първо по сметка на областния управител и после се прехвърля по сметка на засегнатите лица. В голям брой случаи засегнатите лица не знаят изобщо, че имотът им е отчужден, че те имат право да получат обезщетение, а дори и да разберат започва нескончаемо ходене по мъките докато получат каквато и да е информация относно размера на обезщетението, а дори и за номера на преписката. Различните органи започват да прехвърлят гражданина от един на друг. Вследствие на това се водят и административни дела за мълчалив отказ за предоставяне на информация. Гражданитът, чийто имот е отчужден не може по никакъв начин принудително да реализира вземането си ако не получи и то по надлежен ред административният акт.

С оглед на изложеното Съюзът на юристите в България намира искането за основателно.

 

* * *

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

 

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4 ОТ 2013 г.
 

С определение от 9 април 2013 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована страна по конституционно дело № 4 от 2013 година, образувано по искане на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Закона за чужденците в Република България и на чл. 182, ал. 2, т. 2, б. „а” и чл. 221, ал. 6, т. 1 от Данъчно осигурителния процесуален кодекс, както и препис от определението на съда от 09.04.2013 г.

 

 Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

 

Двете посочени разпоредби, предмет на делото, се намират в дял четвърти на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, озаглавен „Събиране на публичните вземания”.

Първата от тях е в глава двадесет и първа - „Изпълнение” и е под наименованието „Покана за доброволно изпълнение”. Разпоредбата предвижда възможност за органа, установил публичното вземане едновременно със или след поканата за доброволно изпълнение по ал. 1 на текста, ако задължението е по-голямо от 5000 лв. и не е представено обезпечение в размер на главницата и лихвите, да поиска от органите на Министерството на вътрешните работи да не се разрешава на длъжника или на членовете на контролните или управителните му органи напускане на страната, както и да не се издават или да се отнемат издадените паспорти и заместващите ги документи за преминаване на държавната граница.

Втората норма е в глава двадесет и пета – „Принудително изпълнение”, раздел IV-ти - „Действия” и е под наименованието „Започване на производството”. Тя предвижда, че в случаите, когато мерките по чл. 182, ал. 2, т. 2 и ал. 4 не са предприети от съответния орган (установил вземането), публичният изпълнител може, ако задължението е в размер над 5000 лв. и не е представено обезпечение в размера на главницата и лихвите да поиска от органите на Министерството на вътрешните работи: а) да забранят на длъжника или на членовете на контролните или управителните му органи да напускат страната; б) да не издават или да отнемат издадените паспорти и заместващите ги документи за преминаване на държавната граница.

От ясното съдържание на разпоредбите се вижда, че те дават право на преценка, съответно на органа, установил публичното вземане и на публичния изпълнител, да поискат от органите на МВР налагане на принудителни административни мерки от вида на описаните. Органите на МВР, именно, са компетентни за издаване на посочените индивидуални административни актове. Разпоредбата на чл. 75, т. 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) (редакция доп. - ДВ, бр. 45 от 2002 г., в сила от 30.04.2002 г., изм., бр. 29 от 2003 г., бр. 105 от 2005 г.), обявена за противоконституционна с Решение №2 от 31.03.2011г. на Конституционния съд на РБ по конституционно дело №2/2011г., предвиждаше компетентните органи на МВР, при обвързана компетентност, да не разрешават напускане на страната на лицата, за които е поискана забрана по реда на чл. 182, ал. 2, т. 2, буква "а" и по чл. 221, ал. 6, т. 1, букви "а" и "б" от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. С обявяването на нормата от ЗБЛД за противоконституционна, органите на МВР бяха лишени от компетентността да налагат принудителната административна мярка „забрана за напускане на страната” по исканията на органа, установил публичното вземане, съответно - публичния изпълнител, което направи лишени от съдържание и на практика неприложими процесните разпоредби от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Затова, въпреки, че с Определение от 09.04.2013 г. Конституционният съд на РБ е допуснал за разглеждане по същество искането за установяване на противоконституционност на тези разпоредби, становището на Съюза на юристите в България е, че искането на омбудсмана на РБ е недопустимо на посоченото основание и не следва да бъде разглеждано по същество.

Евентуално, ако не приемете гореизложените съображения, становището ни по съществото на искането е, че обсъжданите разпоредби не са противоконституционни поради следното:

Конституционната норма на чл. 35 гласи: „Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. Всеки български гражданин има право да се завръща в страната.” Обсъжданите разпоредби на ДОПК, доколкото не дават компетентност на административни органи за налагане на принудителна административна мярка „Забрана за напускане на страната” не представляват „закон” по смисъла на разпоредбата на Конституцията, който да ограничава правото на свободно придвижване. Въпреки, че ние не намираме основания да се приеме обратното, в случай, че тези разпоредби бъдат приети като такъв закон, следва да се има предвид, че те предвиждат оперативна самостоятелност на органа, установил публичното вземане, съответно - на публичния изпълнител, което означава, че евентуалното ограничаване на основно право би настъпило не автоматично поради съдържанието на законовите норми, а в резултат на всяка конкретна преценка на органа, установил публичното вземане, съответно - публичния изпълнител. Последното съображение съществено отличава казуса от този по конституционно дело №2/2011г. на Конституционния съд на Република България.

 

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

 

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 3 ОТ 2013 г.

 

С определение от 10 април 2013 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована страна по конституционно дело № 3 от 2013 година, образувано по искане на 49 народни представители от 41-вото народно събрание за установяване на противоконституционност на § 44, т. 3 и т.5 от ПЗР на ЗИД на Закона за данък върху добавената стойност (обн. ДВ, бр. 94 от 2012 г., с които е изменена разпоредбата на чл. 169, ал. 4 и е отменена разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ДОПК (обн. ДВ, бр. 1-5 от 2005г., последно изм. ДВ бр. 99 от 2012г.)., както и препис от определението на съда от 09.04.2013 г.

Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

С § 44, т. 3 от ЗИДЗДДС от ДВ бр. 94 от 2012 г. е изменена ал. 4 от чл. 169 ДОПК така: когато длъжникът има няколко публични задължения, установени от НАП, които не е в състояние да погаси едновременно до започване на принудителното им събиране, погасява се задължението, на което срокът за плащане изтича най-рано, освен ако в закон не е предвидено друго. Ако срокът за плащане на две или повече публични задължения изтича на една и съща дата, те се погасяват съразмерно. Създадена е нова ал. 5: алинея 4 не се прилага за вземания по невлязъл в сила акт, освен ако до образуване на изпълнителното дело лицето подаде заявление до компетентната териториална дирекция, че погасява задължението си по този акт или погасяването става чрез прихващане.

            Изменената ал. 4 на чл. 169 ДОПК гласи: задълженията за данъци се погасяват по реда на възникването им, а когато се отнасят за една и съща година, лицето има право да заяви кое от тях погасява.

            С § 44, т. 5 3 от ЗИДЗДДС от ДВ бр. 94 от 2012 г. е отменен чл. 179, ал. 1 ДОПК, според който внесените в НАП вноски се прехвърлят в съответните сметки на държавното обществено осигуряване в Националния осигурителен институт, в набирателна сметка на Националната здравноосигурителна каса и фонд ”Гарантирани вземания на работниците и служителите” до края на всеки работен ден.

            В искането се поддържа, че § 44, т. 3 и т. 5 ЗИДЗДДС нарушават закрепен в Конституцията на Република България принцип за финансиране на осигурителната система от осигурителни вноски, имащи целево предназначение. Поддържа се, че с изменения се закриват подсметките за ДОО, за здравно осигуряване и за фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите”, от които постъпилите средства се превеждат ежедневно на НОИ и НЗОК. След отмяната на чл. 179, ал.1 ДОПК подсметките се закриват, осигурителните вноски ще постъпват по сметка на НАП по чл. 87 ДОПК на всяко регистрирано лице. С изменението на чл. 169, ал. 4 ДОПК е дадена възможност по автоматичен ред да се погасяват всички задължения, както данъци, така и осигурителни вноски, с което се отнема правото на данъчно задължените лица да определят сами кое свое публично задължение покриват, ако нямат достатъчно средства за всичките си задължения.

            Основателен е изводът в искането, че досегашният чл. 169, ал. 4 ДОПК предвижда само данъчни задължения да се погасяват по реда на възникването им. Новата разпоредба прилага този принцип и по отношение на осигурителните вноски. Неоснователно в искането се поддържа, че липсва възможност за лицата да упражнят право на избор кое публично задължение погасяват. В чл. 169, ал. 3 ДОПК не е променена, а тя дава възможност в хипотезата на ал. 4 длъжникът да заяви кое от публичните си задължения погасява пред съответния компетентен орган.

            Неоснователен е и доводът за възможност вноски на самоосигуряващи се лица да бъдат отнесени за погасяване на възникнали по-рано неплатени публични задължения, което би довело до невъзможност да ползват конституционното си право на здравно осигуряване и здравно осигуряване по чл. 52 и чл. 51 от Конституцията на Република България.

С § 48, т. 3 от ЗИДЗДДС от ДВ, бр. 94 от 2012 г. е изменен чл. 41 от Закона за здравното осигуряване като според ал. 1 осигурителните вноски по този закон се внасят по съответната сметка на компетентната ТД на НАП. Според ал. 2 при наличие на няколко публични задължения самоосигуряващите се лица по чл. 40, ал. 1, т. 2 и ал. 5 и чл. 40, ал.3 могат да заявят по ред, определен с наредба, издадена от министъра на финансите, кои задължения за осигурителни вноски по този закон погасяват. В този случай чл. 169, ал. 4 ДОПК не се прилага. Съгласно § 50 от ЗИДЗДДС от ДВ бр. 94 от 2012 г. чл. 41, ал. 2 от Закона за здравното осигуряване се прилага и за неплатени задължения, срокът за плащане на които е изтекъл преди влизане в сила на този закон.

По чл. 3, ал.4 от Наредба за реда за внасяне и разпределяне на задължителните осигурителни вноски и вноските за фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” обн. ДВ, бр. 1/03.01.2006 г. последно изм. и доп. обн. ДВ, бр. 5/18.01.2013 г.,осигурителите и самоосигуряващите се лица, когато имат повече от едно задължение за допълнително задължително пенсионно осигуряване, на основание чл. 159, ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване могат да заявят кое от тях погасяват до започване на принудителното им събиране, като подадат заявление съгласно приложение №2 в компетентната ТД на НАП.

В чл. 159, ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване е предвидено, че чл. 169, ал.4 ДОПК не се прилага за осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване. По чл. 159, ал. 2 КСО за осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване е запазена специализираната сметка в НАП.

Според чл. 159, ал. 4, изр.2 и 3 КСО при наличие на няколко задължения, които длъжникът не е в състояние да погаси едновременно до започване на принудителното им събиране, той може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се задължението, на което срокът на плащане изтича най-рано.

Цитираните разпоредби дават възможност на самоосигуряващите се лица да изберат кое от публичните си задължения погасяват и да заявят това пред териториалната приходна администрация.

В искането се поддържа, че при неправомерно поведение на работодателя-осигурител работниците – осигурени лица биха претърпели вреди, ако осигурителят ползва осигурителни вноски за погасяване на данъчните си задължения. В цитираната уредба в ДОПК, КСО, ЗЗО и Наредбата е уредена възможност за правомерно протичане на отношенията и хипотезите на отклонения от дължимото правно поведение не могат да са предмет на разглеждане в конституционно дело за противоконституционност на закон. Още повече предвид и факта, че неправомерно поведение на осигурителя е възможно и при старата уредба.

Поддържа се също, че с отпадането на ежедневното превеждане на осигурителните вноски в съответните сметки на ДОО, НОИ, НЗОК и фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” с отмяната на чл. 179, ал. 1 ДОПК се създава възможност с осигурителни вноски, които имат целево предназначение да се погасяват данъчни задължения, а от там да се финансират дейности, които се финансират от бюджета. Поддържа се, че срещу задължението за социално и здравно осигуряване винаги стоят права на осигурените лица, за ползването на които е важно да се знае изпълнено ли е задължението за внасяне на вноските на осигуреното лице. Поддържа се също, че така се ограничават конституционно закрепени права на гражданите на обществено и здравно осигуряване.

Доводите са неоснователни предвид описаната по-горе правна уредба, позволяваща на лицата да посочат кое от задълженията си погасяват, когато извършват плащане по сметка на ТД на НАП. Щом лицето не е посочило, че внася осигурителни вноски няма основание да се поддържа, че е извършено плащане за осигурителни вноски, а не плащане на съществуващи публични задължения, независимо от вида им.

По чл. 179, ал. 2 ДОПК в срок до 30 дни от постъпване на вноските за допълнително задължително пенсионно осигуряване НАП превежда вноските по сметка на съответния пенсионен фонд. Разпоредбата не е променяна от приемането на ДОПК и е в сила от 1.01.2006 г.

Според чл. 179, ал. 3 ДОПК редът за внасяне и разпределение на задължителните осигурителни вноски се урежда с наредба, приета от Министерския съвет.

С ПМС №7/10.01.2013 г. е изменена и допълнена Наредбата за реда за внасяне и разпределяне на задължителни осигурителни вноски и вноските за фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” като с изменения чл. 7 от Наредбата по ал. 1 е предвидено, че НАП превежда постъпилите суми за ДОО, за Учителски пенсионен фонд и за фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” по сметка на НОИ за ДОО в ВНБ, приходите за НЗОК се превеждат по сметка на НЗОК в БНБ. Според чл. 7, ал. 2 от Наредбата преводите по ал. 1 се извършват веднъж месечно, освен когато министърът на финансите е определил по-кратък срок.

С чл. 7, ал. 2 от Наредбата е изравнен срокът за превеждане на вноските за ДОО, ЗЗО и за гаранционния фонд със срока за превеждане на вноските за допълнително задължително пенсионно осигуряване по чл. 179, ал. 2 ДОПК.

По тези съображения Съюзът на юристите в България счита искането за противоконституционност на § 44, т. 3 и 5 от ЗИДЗДДС обн. ДВ, бр. 94 от 2012 г., с които е изменена разпоредбата на чл. 169, ал. 4 и е отменена разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ДОПК (обн. ДВ, бр.1-5 от 2005 г., последно изм. ДВ бр. 99 от 2012 г.) за неоснователно.

 

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 1 ОТ 2013 г.

С определение от 28 март 2013 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована страна по конституционно дело № 1 от 2013 година, образувано по искане на 58 народни представители от 41-то Народно събрание за установяване противоконституционност на чл. 11, ал. 5, чл. 75, ал. 1 и чл. 76, ал. 2 от Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имщество (ЗОПДНПИ) - ДВ бр. 38 от 2012 г.

 
Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

1. Относно чл. 11, ал. 5. С тази разпоредба се дава възможност за обжалване по реда на АПК относно определянето на обезпечителна мярка.

Тази разпоредба не противоречи на основните принципи на правовата държава. Тъй като възможността да се обжалва един административен акт, какъвто без съмнение е решението на комисията по съответния ред, не лишава засегнатото лице от право на защита (обжалването по реда на АПК е законоустановеният начин на защита).

Обстоятелството, че искането на комисията за отнемане на имуществото се прави пред съответния граждански съд по правилата за подсъдността (докато другото е обжалване на административен акт), не прави правилото за обжалване по реда на АПК противоконституционно.

2. Относно чл. 75, ал. 1 и чл. 76, ал. 2. В първия текст са посочени лицата, срещу които се предявява иска за отнемане в полза на държавата на незаконно придобитото имущество, а във втория – трети лица, които се конституират като ответници в производството.

Общото е, че по отношение на тях действат правните последици на отнемането на имуществото.

Основателно в искането се посочва, че като не са включени и лицата по чл. 63 ЗОПДНПИ (това са съпрузи, лица във фактическо съжителство, непълнолетни деца), те са лишени от право на защита в съдебния процес.

С това невключвне е нарушено правото им, гарантирано с чл. 65 от Конституцията.

Поставя се въпросът, с това стават ли нормите на чл. 75, ал. 1 и чл. 76, ал. 2 противоконституционни, за да се произнесе КС в този смисъл  или се касае до законодателна непълнота.


 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 1 ОТ 2012 г.

 

С определение от 1 март 2012 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована  страна по конституционно дело № 1 от 2012 година, образувано по искане на 56 народни представители от 41-то Народно събрание за установяване на противоконституционност по чл. 11, ал. 1,  т. 8 от Закона за Българската телеграфна агенция (ЗБТА), обнародван в Държавен вестник бр. 99 от 2011 г.,

Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

            Съгласно атакувания текст на чл. 11, ал. 1, т. 8 от ЗБТА генералният директор на БТА може да бъде български гражданин, който не е бил щатен или нещатен сътрудник на бившата Държавна сигурност или на разузнавателните служби на Българската народна армия.

Както това е посочено в искането, Конституционният съд  (КС) не веднъж  се е произнасял за противоконституционност на законови разпоредби, с които се забранява същата категория лица да заемат определени длъжности.

Намираме, че няма никакво основание КС да се отклони от практиката си, като и в настоящия случай приеме вече изразената в цитираните в искането аргументация.

Намираме за необходимо да припомним забраната на чл. 6, ал. 2 от Конституцията за ограничаване правата на гражданите на посочените в текста признаци,  един от които е „обществено положение”.

В случая без съмнение „щатен сътрудник” (както и  приравненият  по правен режим „нещатен сътрудник”),  като държавен служител се характеризира със заемане на служебно положение. А служебното положение във всеки случай е част от понятието „обществено положение”, признак който изключва възможността за ограничаване на права.

Изпълнението на държавна функция, независимо дали това е в качеството на държавен служител  или не,  характеризира неговото обществено положение.

              Отделно стои въпросът за политическата и дори моралната оценка на самата дейност, която дадено лице като щатен или нещатен сътрудник  на бившата Държавна сигурност или военното разузнаване е изпълнявал. Тази оценка не може да дерогира конституционното правило на забрана за ограничаване на правата на основание обществено положение.

           Ето защо смятаме, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 от ЗБТА противоречи на  Конституцията на Република България.

 

 

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 16 ОТ 2011 г.

 

С определение от 2 февруари 2012 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована  страна по конституционно дело № 16 от 2011 година, образувано по искане на 60 народни представители от 41-то Народно събрание за установяване на противоконституционност по чл. 1, ал. 2,  ред 5 и пар. 5 от Закона за бюджета на Националната здравноосигурителна каса за 2012 г. (ЗБНЗОК), обн. в Държавен вестник бр. 99 от 2011 г.

Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

          Член 1, ал . 2, ред 5 от ЗБНЗОК предвижда трансфер на 100 000 000 лв. на Министерството на здравеопазването (МЗ)  за заплащане на медицински дейности, лекарствени продукти и медицински изделия, осигурявани от МЗ през 2011 г. В пар. 5 от Преходните и заключителни разпоредби  се сочи, че през 2012 г. тези лекарства и дейности, които през 2011 г. са били финансирани от бюджета на МЗ, ще се заплащат със средства по реда на чл. 1, ал. 2, ред 5, като тези средства се трансферират ежемесечно.

        В искането се твърди, че с тези разпоредби се отнемат  100 000 000 лв. от здравната каса и се дават на МЗ, като това представлява едно недопустимо отнемане на средства, събрани чрез здравноосигурителни вноски в полза на държавния бюджет.

        Това уреждане на начина на финансиране на разходите за лекарства и дейности  не може да се окачестви като отнемане или конфискация на средства от здравната каса в полза на държавния бюджет. С трансферирането на тези средства се обезпечава  изразходването им  именно за здравеопазване, което се осъществява в управляваната  и финансираната от МЗ сфера -  болници, лечебни заведения и др.

       Средствата, акумулирани в здравната каса са предназначени именно за финансирането на тези дейности по здравеопазването. Затова трансферирането им по бюджета на МЗ за финансирането на  такива дейности е насочване по бюджетното им предназначение.

       Освен това веднъж вече събрани, тези средства  не могат да бъдат разглеждани като „средства на гражданите”.

             Затова трансферирането на тези средства, предписано от атакуваните текстове, не е в нарушение на Конституцията.

   В случая чл. 17 от Конституцията няма приложение, защото прехвърлянето на средства по бюджета не засяга някакъв обект на частна собственост.  Здравните вноски, след като са направени и са станали част от средствата на здравната каса,  са престанали да бъдат частна собственост.

   Освен това дори и да можеше, макар и съвсем имагинерно,  тези 8 процента, колкото е здравната вноска, да се  разглеждат  като обособена част от общата сума на средствата в здравната каса, не може да става  дума за „отнемане” по смисъла на чл. 17 от Конституцията или някаква конфискация.

     По изложените съображения  намираме искането на 60 народни представители от 41-то Народно събрание за установяване на противоконституционност по чл. 1, ал. 2,  ред 5 и пар. 5 от Закона за бюджета на Националната здравноосигурителна каса за 2012 г. (ЗБНЗОК) за неоснователно.

 

 

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 8 ОТ 2011 г.

 

С определение от 27 септември 2011 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована  страна по конституционно дело № 8 от 2011 година, образувано по искане на 56 народни представители от 41-то Народно събрание за установяване на противоконституционност и несъответствие с международни договори, по които България е страна, на Закона за изменение и допълнение на Закона за дипломатическата служба (ЗИДЗДС), Държавен вестник бр. 69 от 2011 г.

Съюзът на юристите в България изразява следното становище: 

По пар. 2  от ЗИДЗДС относно чл. 3, ал. 2, точки 1, 2 и 4 от ЗДС

 

Твърди се, че с тези текстове, които посочват дейността на дипломатическата служба се засягат правомощията на президента по чл. 92, ал. 1 и чл. 98, т. 6  и тези на Министерския съвет по чл. 105, ал. 1 от Конституцията.

За да се прецени доколко и дали планирането, координирането и осъществяването на външната политика на Република България в отношенията с други държави и участието в международни организации (т. 1), конкретно в Европейския съюз и Организацията на Североатлантическия договор (т. 2), както осъществяването на връзките с акредитираните в страната чуждестранни мисии (т. 4), засяга  правомощията на президента и Министерския съвет по посочените текстове на Конституцията, трябва да се вземе предвид, че съгласно чл. 2, ал. 1 ЗДС, дипломатическата служба представлява специализирана държавна администрация. Тя включва Министерството на външните работи и задграничните представителства.

               Дипломатическата служба като администрация, па макар и ръководена от министъра на външните работи не може сама по себе си да измести президента и да „представлява Република България” по смисъла на чл. 92,  ал. 1 от Конституцията.

                Не може да има никаква колизия между предмета на дейност на  дипломатическата служба и това, че Министерският съвет ръководи и осъществява външната политика (чл. 105, ал. 1). Напротив - съгласно втората алинея той осъществява общото ръководство на администрацията, включително и дипломатическата служба.

 

По пар. 9 – чл. 11, ал. 2; пар. 10 – чл. 13, ал. 2; пар. 11 – чл. 14, ал. 2; пар. 12 – чл. 15, ал. 1 и пар. 18 – чл. 26, ал. 2 ЗДС

               

 Всички  тези текстове уреждат реда и критериите за назначаване и освобождаване на длъжностни лица в различните звена на дипломатическата служба.

          Сочи се, че критериите заобикалят и нарушават действащи организационни принципи, принципи за стабилност и прозрачност на кариерното развитие. Прави се преценка, че организационните принципи, принципите за стабилност и прозрачност са част от характеристиката, която в преамбюла на Конституцията се дава на държавата като демократична и правова.

          Нашето становище е, че каквото и да е съдържанието на преамбюла на Конституцията, той не представлява конституционна разпоредба, а  осмисля съдържането на конституционните разпоредби. В случая не се сочи конкретна конституционна разпоредба, за която да се твърди, че е нарушена.

         Същото се отнася и до пар. 43 ЗИДЗДС.

         При гласуването на тези текстове Народното събрание се е ръководело от съображения на законодателна целесъобразност, нещо, което е извън възможността за конституционен контрол на КС.

 

По пар. 19, т. 2 във връзка с пар. 22, т. 2 и пар. 24 ЗИДЗДС

 

          В искането се сочи, че тези текстове, които ограничават заемането на определени длъжности от лица, които са  били сътрудници на органите на Държавна сигурност и военното разузнаване противоречат на забраната за допускане на дискриминация  по чл. 6, ал. 2 на Конституцията, а също така противоречат и на чл. 4, ал. 1 и aл. 2 и чл. 5 и чл. 57 от Конституцията.

         Както това е посочено  в искането, КС нееднократно се е произнасял  за конституционосъобразността на подобни текстове в други закони, като съответните решения са цитирани.

            В случая с оглед на чл. 6, ал. 2 КС трябва конкретно да прецени доколко за визираните в атакуваните текстове длъжности анализираните  в цитираните решения критерии могат да бъдат приложени. Конкретно – дали някое от основанията  на чл. 6, ал. 2 от Конституцията за забрана за ограничение (които съгласно практиката на КС са изчерпателно изброени), са налице.

           В случая трябва да се направи преценка доколко ограничителните текстове засягат посочените от конституционния текст качества на лицата – конкретно - лично или обществено положение. Доколко принадлежността към органите на старата Държавна сигурност и военното разузнаване представляват характеристика на „лично или обществено положение”.

       Що се касае до позоваването на чл. 4, ал. 1 от Конституцията, в искането не е посочено в какво се състои противоречието с принципа на правовата държава, както и несъобразяването със законите.

        Позоваването на чл. 57 от Конституцията е неуместно, защото той прогласява неотменност на основните права (глава втора от Конституцията), каквото не може да бъде правото за заемане на определени длъжности в дипломатическата служба.

                                                                            

 

 

СТАНОВИЩЕ

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 6 ОТ 2011 г.

 

            Образуваното конституционно дело № 6/2011 г.  е       по искане на петдесет и осем народни представители от 41-вото Народно събрание за установяване на противоконституционност и на несъответствие с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна, на чл. 26а; чл. 35, ал. 3; чл. 38, ал. 3, т. 4, 5, 8 и 12 и ал. 5; чл. 39, ал. 2, т. 3 и ал. 6; чл. 42, ал. 2 и ал. 3; чл. 50; чл. 61, ал. 1; чл. 63, ал. 1 и ал. 5; чл. 68, ал. 2 и ал. 3, т. 3; чл. 75; чл. 100а; чл. 100б; чл. 100в; чл. 100г; чл. 100д; чл. 100е; чл. 104, ал. 4; чл. 107а; чл. 107б; чл. 107в; чл. 136, ал. 1; чл.140; чл.141, ал. 2; чл. 143, ал. 4; чл. 148, ал. 1; чл. 151; чл. 152; чл. 153, ал. 3 и ал. 4; чл. 163, т. 2 и 3; чл. 164, ал. 3 и ал. 6; чл. 167, ал. 1, т. 2 и 3; чл. 170, ал. 2 и ал. 3; чл. 171, ал. 1; чл. 178, ал. 4; чл. 194в; чл. 204, ал. 1, т. 1, б. “в” и “е”, т. 2, б. “в” и “д”, т. 3, б. “а”, ал. 2, т. 4 и 5; чл. 209а; чл. 233, ал. 2, ал. 3, ал. 4 и ал. 5; чл. 304, ал. 1; чл. 338, т. 4, 8, 9, 15 и 16; чл. 340, ал. 2 и чл. 401, ал. 1 от Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 64 от 7 август 2007 г, последно изменен и допълнен, бр. 1 от 4 януари 2011 г.), създадени съответно с § 4, § 8; § 10; § 11; § 13; § 14; § 16; § 17; § 19; § 21; § 26; § 27; § 28; § 32; § 33; § 34; § 35; § 37; § 38; § 39; § 40; § 43; § 44; § 46; § 49; § 50; § 54; § 67; § 76; § 82; § 83; § 98; § 101; § 102 и § 116 от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (обн., ДВ, бр. 1 от 4 януари 2011 г.) и § 119; § 120; § 121; § 122; § 123; § 126; § 130 и § 136 от преходните и заключителните разпоредби на същия изменителен закон и на чл. 35, ал. 2; чл. 42, ал. 2; чл. 174, ал. 3; чл. 287, ал. 2; чл. 288, т. 2; чл. 411а; чл. 411б; чл. 411в; чл. 411г; чл. 411д и чл. 411е от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 28 октомври 2005 г., последно изменен и допълнен, бр. 13 от 11 февруари 2011 г.), създадени съответно с § 1; § 2; § 5; § 6; § 7 и § 8 от Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 13 от 11 февруари 2011 г.), както и § 9 и § 10 от преходните и заключителните разпоредби на същия изменителен закон.

С определение от 12.04.2011 г. делото е допуснато за разглеждане по същество. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересова страна по делото. В предоставения ни срок изразяваме следното становище по оспорените по реда на чл. 150, ал. 1 от Конституцията разпоредби:

 

I. Относно конституционността на специализирания наказателен съд (ЗИДНПК):

1. Към избрания законодателен подход при определянето на престъпленията от компетентността на съда могат да се отправят редица упреци. Материята, обхваната в новосъздадената с § 8 от ЗИДНПК глава 31„а” в Наказателно-процесуалния кодекс, с изброяването в чл. 411а, ал. 1-3 НПК, не е еднородна. Тя е обединена на основата на критерий, който не е възприет от материалния наказателен закон, и който не личи по съдържание и замисъл от оспорения § 8. Изброяването отразява разбирането на законодателя кои престъпления са относими към явлението организирана престъпност, което обаче не е изразено чрез ясно обособяване на материята в НК, а чрез процесуална норма.  Явлението, популярно известно като организирана престъпност, няма ясен наказателноправен профил. За неговото описване материалният наказателен закон си служи с понятия, които, когато изобщо са дефинирани, са твърде неясни (всеизвестни са критиките към понятието за организирана престъпна група по чл. 93, т. 20 от Наказателния кодекс, понятията за група и престъпна организация изобщо не са определени в закона, редица състави на престъпленията, изброени в чл. 411а, ал.1-3 от НПК, не са добре съгласувани и т.н.).

При това съдържание на материалния закон изчерпателното изброяване на престъпни състави в норма на НПК не може да не предизвика озадачение както относно критерия, така и относно избора на нормативен акт. Критерият е материалноправен, изисква предварително обособяване на материята на организираната престъпност по ясен, непротиворечив и видим в НК начин, който да направи логично и легитимно въвеждане на процесуална норма, регулираща подсъдността.

Изброените съществени недостатъци не правят специализирания съд нито извънреден, нито противоконституционен. Бидейки типични за непрепоръчителни, но за съжаление традиционни законодателни практики на прибързаност, те все пак следва да се избягват, дори да не противоречат на Конституцията, тъй като злепоставят законодателя и пречат на правораздаването.

2. Наличието на особени правила за разглеждане на делата е автентична, неизбежна и необходима характеристика на всяка специализирана юрисдикция, поради което сам по себе си този признак не я обуславя като извънредна. По съдържание въведените особени правила са типично съдопроизводствени и съвместими с конституционната рамка на правораздавателните органи. Изводът се отнася и до правилата за съвместно разглеждане на обвинения, сред които има и такова за извършено престъпление от компетентността на специализирания съд. Това законодателно решение е логично; организираната престъпна дейност не е хомогенно наказателноправно явление. Участник или външен сътрудник на престъпно сдружение може да извършва престъпления, свързани с дейността на сдружението, които формално не са подсъдни на специализирания съд, но по същество са част от престъпната дейност на това сдружение. Налице е хипотеза на съвместно разглеждане поради връзка между делата, като законодателят е изяснил естеството на връзката и е посочил компетентния съд. Разпоредбата търси да предотврати случаи, в които процесът изкуствено и на формални основания се разкъсва между общите съдилища и специализирания съд, което в общия случай би застрашило ефективността на правораздаването, осъществено от всеки съд. В тези случаи е много по-вероятно да се стигне до пристрастно или некомпетентно поведение на прокуратурата, която би имала фактическа възможност да определи произволно (т.е. нерегламентирано) вида юрисдикция, отколкото при изрично законово определяне на компетентния съд.

3. Разследващите полицаи са органи на изпълнителната власт, които нямат независим статус, нито юрисдикционни правомощия. Кадровата политика спрямо тях е изцяло в компетентността на министъра, на когото са подчинени, както и критериите и механизмите за тяхното обособяване в специализирани структури. Тази им подчиненост е налице, независимо дали ще бъдат ангажирани със случаи от компетентността на специализиран или на общ наказателен съд и не представлява навлизане на изпълнителната власт в правомощията на съдебната.

4.  Компетентността на председателя на специализирания наказателен съд да дава разрешение за ползване на СРС по дела, подсъдни на този съд, е аналогична на компетентността на всеки друг председател на общ съд. Очевидно, тя е ограничена само до делата, подсъдни на ръководения от председателя съд. Сама по себе си тя не създава условия за предубеденост и манипулиране на използването на СРС, включително поради обстоятелството, че упражняването на тези правомощия са свързани с изискванията на специалния Закон за специалните разузнавателни средства. Ако председателят на специализирания съд не бъде убеден, че оперативната разработка ще или е много вероятно да обуслови дело пред този съд, той няма да даде разрешение. В същото време не може да се отрече, че съществуват оперативни разработки, явно насочени срещу организираната престъпност, които биха довели само до процес пред специализирания съд.

5.  Разпоредбата на чл. 411д, ал. 3 НПК урежда конкуренцията на задълженията за явяване, които създава едновременното призоваване на едно лице пред различни съдилища. Нормативната празнота по въпроса би могла да доведе до отговорност на призованото лице пред съда, пред който то не е успяло да се яви, както и до потенциално напрежение между специализирания и общия съд по този въпрос. Тя не създава статусни различия между тези два вида юрисдикции от естество да определя едната като извънредна.

6. Редът за определяне на съдебните заседатели от много години е изоставен от законодателя проблем, който се нуждае от нова и модерна уредба, независимо от вида съд и вида дела, които той гледа. Това е проблем за цялата система, чиято конституционност следва да се обсъжда като цяло, а не само във връзка със специализирания съд, по повод на който този въпрос не е решен различно. В този смисъл той не е аргумент за извънредност на съда и е толкова аргумент за противоконституционност на този съд, колкото и на всеки друг съд, който функционира със съдебни заседатели, още повече, че и досега разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от ЗСВ уреждаше по идентичен начин правенето на предложения за съдебни заседатели – от общинските съвети.

7. Всеки специализиран съд изисква особена професионална подготовка на съдиите в него, обикновено по-тясна и по-специализирана, в материята от компетентността му. Професионалният опит, стаж, специалните правни познания и други критерии от областта на професионалната компетентност са в основата и на традиционното разграничение между съдиите от различните по степен общи съдилища, от различните специализирани отделения в тях и между общите и специализираните административни съдилища. Специализацията е гаранция, че магистратите от съдилища с различна компетентност ще имат познания, умения и опит, за да упражнят тази компетентност. В този смисъл специалните изисквания към съдиите от специализирания съд, когато са обективни и насочени да обезпечат компетентно правораздаване, са не само нормални, но и задължителни.

 Въпреки формалната конституционносъобразност, специализираният наказателен съд изглежда проблематичен от гледище на наказателната политика на държавата. Той се създава в контекст, съзнателно обременен от политически послания, мотивиращи обществени очаквания този съд съществено да намали (,,да се справи с”) явлението организирана престъпност. Неуместно е трайна структура, каквато е всяка юрисдикция, да бъде замисляна като средство за преодоляване на обществено явление, предвиждано от политическите власти и обществото като нежелано, следователно като временно. Сама по себе си една юрисдикция, поставена в условия на политическа и обществена стабилност, не може да има радикално краткосрочно отражение върху никое обществено явление поради консервативната си природа и поради необходимостта да бъде сезирана, за да се задейства. Това е така, тъй като юрисдикциите не са подходящи средства за динамична регулация на обществените отношения, а за запазване на правното статукво чрез разрешаване на пораждащи се конфликти. По тази причина те нямат регулативни цели, каквато е целта за свиване или насърчаване на обществени явления, включително от сферата на престъпността, които цели са типични за изпълнителната власт и за тях тя разполага с богат набор конституционно предвидени средства. Създадените у обществото обратни разбирания и нагласи крият висок риск от скорошно компрометиране на специализирания наказателен съд, което ще съдейства както за неговото блокиране, така и за засилване на отрицателните настроения срещу съдебната власт изобщо, независимо дали тази власт е дала аргументи за това.

Наблюдава се известно смущаващо разминаване между заявените законодателни намерения и нормативния вид на специализирания наказателен съд. Описаните недостатъци при очертаването на неговата компетентност създават съвсем явен риск от парадоксални процеси, основани на преувеличено разбиране за организирана престъпност. Ако целта на законодателя е да направи организираната престъпност видима, като я изнесе в компетентността на особен съд, той не постига това, ако пред този съд могат да бъдат изправени всеки трима непълнолетни, засаждали през ваканцията опиум в саксиите на бабите си. Ако изпълнителната власт натоварва специализирания съд с високи обществени и политически очаквания, тя носи отговорности и за авторитета му пред обществото и професионалните юридически среди. Законовата основа на специализирания съд не навежда на убедителен извод, че тази отговорност се осъзнава.

 

II. Относно конституционността на измененията в Закона за съдебната власт

1. Разпоредбата на член 26а от ЗСВ (създаден с § 4 ЗИДЗСВ), с който се изисква членовете на Висшия съдебен съвет да получат достъп до класифицирана информация, противоречи на принципа за разделение на властите по чл. 8, независимостта на съдебната власт по чл.117, ал. 2 и конституционната уредба на Висшия съдебен съвет по чл. 129-130 от Конституцията.

Висшият съдебен съвет е конституционноустановен кадрови орган на независимата съдебна власт. Конституцията не създава различия в статуса на членовете му, отразяващи се на възможността им да упражняват мандата си (да участват в заседания, обсъждания и вземане на решения). Налагането със закон на допълнителни изисквания към членовете с ефект на ограничения върху упражняването на мандата им нарушава изброените конституционни разпоредби, като не само се отразява на функционирането на ВСС като колегиален орган, но и създава условия той да зависи от изпълнителната власт по конкретни решения.

Достъпът до "класифицирана информация" се дава от министъра на вътрешните работи, от директора на ДАНС, респективно ДКСИ, които са органи на изпълнителната власт и субективната им преценка по даване на достъп не се контролира от съда. Предоставянето на такъв достъп само на част от членовете на ВСС създава статусни различия между тях и членовете с отказан достъп, тъй като последните няма да могат да участват пълноценно в обсъждането и гласуването по въпросите, повлияни от предоставената класифицирана информация. Практическото приложение на чл. 26а, ал. 2 ЗСВ създава риск ВСС да не може да заседава и да се произнася по случаи, по които мнозинството негови членове нямат разрешение от орган на изпълнителната власт за достъп до информация. Това обективно ограничава кадровите правомощия на Съвета.

Конституционно недопустимо е доверието на обществото и магистратите в членовете на ВСС да бъде зависимо от демонстрацията на доверие или недоверие от страна на изпълнителни органи чрез средствата на предоставяне и отказ на достъп.

Членове на ВСС по право са председателите на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и Главният прокурор. В качеството им на магистрати за тях не се извършва проучване за надеждност (чл. 39 от Закона за защита на класифицираната информация). В качеството им на членове на ВСС по силата на новия чл. 26а ЗСВ може да им бъде отказан достъп до класифицирана информация по личната преценка на орган на изпълнителната власт. Това положение не съответства на чл. 8 от Конституцията и на конституционната уредба на ВСС.

Не на последно място следва да се постави въпросът съществува ли изобщо класифицирана информация, която легитимно и обосновано да може да се съобразява при упражняването на кадровата политика на ВСС и каква може да бъде тя. Висшият съдебен съвет трябва винаги да може да мотивира ясно своите кадрови решения, тъй като от това зависи доверието в съдебната власт. Във време, в което претенциите към ВСС са основно в сферата на прозрачността на кадровата му политика, е силно озадачаващ стремежът на политическите власти да влияе на нейното мотивиране и на членовете, които я провеждат.

2. Създадената с § 8 ЗИДЗСВ ал. 3 на чл. 35 ЗСВ, уреждаща възможността болшинството от ВСС да може да отстрани от заседание свой член, когато се решава въпрос, от който той има пряк или косвен интерес (за да се изключи "конфликт на интереси"), не прекрачва конституционната рамка (не противоречи на чл. 130 от Конституцията).Това решение се взима именно от членовете на този орган, а не от орган на изпълнителната или законодателната власт.

4. Въведените с § 13 и § 14 ЗИДЗСВ (чл. 42а, ал. 2-3 ЗСВ) нови изисквания за главен инспектор и инспекторите в Инспектората към ВСС, според  които за главен инспектор може да бъде избрано само лице, което към момента на избора е "съдия, прокурор или следовател", а след изтичане мандата на инспекторите те се възстановяват на "длъжност съдия, прокурор или следовател, не по-ниска от заеманата преди избора", не противоречат на чл. 132а от Конституцията. Тази разпоредба, в ал. 10, изрично препраща по отношение на условията за избиране и освобождаване на главния инспектор и инспекторите към закон. Критериите за заемане на длъжността са част от тези условия, но те трябва да бъдат в съответствие с изискванията за равенство пред закона по чл. 6. Ограниченията, които са оспорени от вносителите, следва да нямат дискриминационен характер, т.е. да не създават за различните граждани различен достъп до тези длъжности, който не е оправдан с оглед преследвана от закона легитимна цел. От мотивите към закона не става ясно защо според законодателя е необходимо кандидатите да произхождат от средите на действащите съдии, прокурори и следователи, като са изключени останалите юридически професии и бившите магистрати.

5. Противоконституционно е обаче допълнението, направено с § 50 ЗИДЗСВ, в разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ЗСВ, с което се въвежда задължително явно гласуване във ВСС по кадровото му правомощие да назначава административни ръководители и техните заместници. Член 131 от Конституцията прогласява принципа, че ВСС приема решенията си за назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на съдии, прокурори и следователи с "тайно гласуване", а административните ръководители и техните заместници също са магистрати, независимо от административните длъжности, които заемат.

6. Уреденото с § 21, § 67, § 82, § 126, § 130 ЗИДЗСВ правомощие на ВСС да приема наредби, които се обнародват в Държавен вестник, не противоречи на Конституцията. То е типична законова делегация даден орган да приема подзаконови нормативни актове, които да уреждат материя от неговата компетентност в съзвучие с изискванията на основния устройствен закон. Освен това тези подзаконови актове подлежат на съдебен контрол от Върховния административен съд.

7. Не е противоконституционна разпоредбата на § 136 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗИДЗСВ, в която е уредено, че законът относно § 20, т. 2 влиза в сила от 1 януари 2010 г., ако и ЗИДЗСВ да е обнародван в ДВ, бр. 1/4.01.2011 г. Визираната от вносителите на искането разпоредба на чл. 5, ал. 5 от Конституцията предвижда, че всички нормативни актове се публикуват и влизат в сила три дни след обнародването им, освен когато в тях е определен друг срок. Цитираното Решение 14/21.12.2010 г. на Конституционния съд касае друга сфера на обществените отношения и направеният с него паралел в искането е извън контекста му.

Предвид гореизложеното Съюзът на юристите в България предлага да уважите искането в частта му, касаеща чл. 26а от Закона за съдебната власт (създаден с § 4 ЗИДЗСВ), като противоречащ на чл. 8, чл. 117, ал. 2 и чл. 129-130 от Конституцията, и чл. 171, ал. 1 от Закона за съдебната власт (създаден с § 50 ЗИДЗСВ), като противоречащ на чл. 131 от Конституцията, като обявите тези норми за противоконституционни, а в останалата част да отхвърлите искането като неоснователно.                                    

 

 

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 5 ОТ 2011 г.

 

С определение от 17 март 2011 година по конституционно дело № 5 от 2011 г.,образувано по искане на група народни представители от 41-то Народно събрание за обявяване противоконституционност на пар. 55 от Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ЗИДНПК) - Държавен вестник бр. 32 от 2010 г., Съюзът на юристите в България е привлечен като заинтересована страна и ни е дадена възможност да вземем становище.

 

        Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

        В искането се посочва, че законопроектът за ЗИДНПК пар. 57, с който се изменя чл. 269а от НПК, като се разширява приложното поле на изключенията от прилагането на съкратеното съдебно следствие, е бил приет на първо четене от Народното събрание, както е бил предложен от Министерския съвет на заседанието на 27.01.2010 г.

         На 25.03.2010 г. текстът е бил гласуван на второ четене без внасяне на промени в него, а само номерът му е бил променен от 57 на 54, а в крайната редакция – на 55. Гласуваният и на второ четене текст е текстът, предложен от Министерския съвет.

      С това се изразява волята на Народното събрание за приемане на изменението на чл. 269а от НПК така, както е било предложено с проекто-закона.

       В публикацията в Държавен вестник бр. 32 от 27.04.2010 г. пар. 55 от ЗИД на НПК обаче гласи „ отменя чл.269 а”.

       Волеизявлението на Народното събрание, изразено с гласуването на второ четене на 25.03.2010 г. е, че приема текста на пар. 57 от  ЗИД НПК така, както е предложен и с това чл. 269а придобива нова редакция, съгласно която се разширява приложното поле на изключването на съкратената съдебна процедура. С това Народното събрание е упражнило своето правомощие по чл. 88 от Конституцията. За влизането в сила това волеизявление подлежи на публикация в Държавен  вестник.

         В бр. 32 от 2010 г., обаче, не е публикуван приетият от Народното събрание текст, а друг текст, който не е бил гласуван и  приет от НС - „ Отменя се чл. 269 а от НПК”.

         Посочената публикация на текст, който не е бил обсъждан и приет от НС, не е нарушение на чл. 88, ал.1 от Конституцията, както твърдят авторите на искането. То евентуално може да е нарушение на законния ред за публикация на актовете, които подлежат на публикация.

         Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, Конституционният съд се произнася по искания от закони. Тази му компетентност предполага наличието на акт на НС – волеизявление, приет законов текст, които могат да бъдат предмет на конституционна преценка. Един текст, макар и публикуван в Държавен вестник, щом не е гласуван в НС, не представлява закон по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Основния закон и не може да бъде предмет на такава конституционна преценка.

 

 

 

СТАНОВИЩЕ

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4 ОТ 2011 Г.

 

            Образуваното конституционно дело № 4/2011 г. е по искане 53-ма народни представители от ХLІ Народно събрание за установяване на противоконституционността на разпоредби от Изборния кодекс и на съответствието им с общопризнати норми на международното право и с международните договори, по които България е страна.

С определение от 24.02.2011 г. делото е допуснато за разглеждане по същество. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересова страна по делото. В предоставения ни срок изразяваме следното становище по оспорените по реда на чл. 150, ал. 1 от Конституцията разпоредби от Изборния кодекс.

Искането по т.т. 1 и 2 визира допълнително въведените в Изборния кодекс критерии за упражняване на активно и пасивно избирателно право в изборите за местни органи на власт и за членове на Европейския парламент от Република България. Като предпоставка за упражняване на тези права е предвидено изискване за уседналост, конституционно нерегламентиран. Цензът за уседналост беше въведен през 2007 г. – с приемането на Закона за избиране на членове на Европейския парламент (отм) и с измененията в Закона за местните избори (отм). Кодификацията на изборното законодателство само продължи въведения от по-рано ограничителен ценз.

Като основание за възприемането на този ценз в Изборния кодекс вносителите на законопроекта сочат „…необходимостта от съществуваща трайна връзка  между субектите на избирателното право, представляващи реална предпоставка  тези лица да познават проблемите  на съответното населено място и да са достатъчно интегрирани в обществото на това място”.

Съвременната държавно-правна доктрина приема цензовата система като недемократична и принадлежаща на миналото, без оглед на вида ценз – полов, възрастов, имуществен, образователен, „морален” и др. В демократичната държава, възприела всеобщото  избирателно право, цензовете са премахнати, тъй като те сериозно ограничават едно от основите права на гражданина - правото му да участва в управлението.

Конституцията на Република България закрепя в чл. 10 основополагащите принципи на избирателната система, сред които е и общото избирателно право. То осигурява участие в изборите на всички политически дееспособни лица, съгласно чл. 42 от Конституцията. Гласът на всеки избирател е равностоен, упражнява се лично и тайно. (Решение № 8 от 03.05.2001 г. на КС на РБ по конст. д. № 10/2001 г.) Всеобщата принадлежност на избирателното право предполага липсата на ограничения, които да лишават определени групи от населението да участват в изборите. Общото избирателно право е отрицание на всяка цензова система.

Цензовите ограничения са познати и в някои европейски законодателства, но преди всичко те са наследство, а не новости в правната им система. Допустими са по някои директиви на Съвета на Европейския съюз. Тези актове не разполагат с директен приоритет, заложен в чл. 5, ал. 4 от българската конституция. Държавите-членки от Европейския съюз следва да съобразят националното си законодателство с приетите директиви. Изменение на Конституцията на Република България за инкорпориране на уседналостта по начина, по който тя е заложена в новия Изборен кодекс, не е предварително извършено.

Създавайки съвременната българска конституция народните представители от Седмото Велико народно събрание са изразили своята решимост към изграждане на демократична, правова и социална държава. Въвеждайки основните принципи на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване Конституцията в чл. 42, ал. 1 предвижда освободени от цензови ограничения предпоставки за възникване на активно избирателно право. Допълнителното им учредяване със закон не е допустимо. Текстът на нормата обхваща правото на всички български граждани да избират както държавни, така и местни органи.

Установените в чл. 3, ал. 2 - 5 от Изборния кодекс изискване за уседналост представлява ограничение, което не е предвидено в основния закон. Текстовете на чл. 42, ал. 2 и ал. 3 от Конституцията позволяват с отделен закон да се уредят организацията и редът за провеждане на избори, както и участието на граждани на Европейския съюз в изборите на Европейски парламент и за местни органи, но не предвиждат допълнителни предпоставки за възникване на активното избирателно право, аналогични на въведените с Изборния кодекс. Това е допустимо едва след изменение на Конституцията, което не е сторено.

Единственият ценз и при това за уседналост конституционните норми изграждат при пасивното избирателно право за президент и вицепрезидент на държавата (чл. 93, ал. 2 и чл. 94). Затова и съвсем логично е конституционните предпоставки да залегнат в Изборния кодекс (чл. 4, ал. 2). Подобни ограничения не са конституционно инкорпорирани в пасивното избирателно право за кметове, общински съветници и членове на Европейския парламент. Затова и разпоредбите на чл. 4, ал. 3 – 6 от Изборния кодекс надхвърлят конституционната рамка. Основните граждански и политически права, както и основополагащите държавата принципи се регламентират в конституцията, а законите регламентират  гаранциите  на тяхното спазване, но не и тяхното ограничаване.

Конституционният съд в свое Решение № 3 от 08.02.2001 г. по кост. д. № 16/2000 изрази тълкуване на чл. 93, ал. 2 от основния закон на страната, определяйки съдържанието на уседналостта за кандидатите за президент и вицепрезидент. Изборният кодекс в §1, т. 2 – 5 възлага различно съдържание в критериите за определяне на уседналостта от тази на кандидатиралите се за президент и вицепрезидент по смисъла на §1, т. 1. Оспорените законови правила вече зависят от адресната регистрация на българските граждани. Въведено е за първи път кумулативно изискване за регистрация и по постоянен, и по настоящ адрес, което значително стеснява кръга на българските граждани, които могат да избират и да бъдат избирани в местните органи на власт и в изборите за членове на Европейски парламент. Освен продължителността на адресната регистрация избирателното право вече зависи и от съвпадението на постоянния и на настоящия адрес на територията на страната. Изключени от изборния процес са всички български граждани, които са заявили настоящ адрес извън пределите на Република България (при местни избори) или извън страните-членки на Европейския съюз (при избори за Европейски парламент). Тези изисквания, с които се изпълва съдържанието на ценза за уседналост, способстват за значителното стесняване на броя на избирателите и на избираемите в цитираните видове избор, поради което накърняват прогласения в чл. 10 от Конституцията принцип за общо избирателно право.     

 

Искането по т. 3 визира като противоконституционни разпоредбите на чл. 23, ал. 2, чл. 25, ал. 1, т. 6, чл. 26, т. 3, т. 27 и ал. 8 от Изборния кодекс. Те се отнасят до конституирането, ръководството и част от правомощията на Централната избирателна комисия.

Задължителното предоставяне на председателското място на най-голямата парламентарна група по същество не представлява нарушение на конституционни норми и принципи или на международни съглашения. Предвиденият в чл. 15, ал. 3 от Изборния кодекс императив председателят и секретарят на комисията да са от различни партийни квоти представлява една от гаранциите за неполитизиране на ръководството на ЦИК от една и съща партия или партийна коалиция.

Атакуван е и чл. 25, ал. 1, т. 6 от кодекса. Той предвижда отзоваване на член от състава на Централната избирателна комисия по искане на предложилата го партия или коалиция от партии. Подобна възможност за предсрочно прекратяване на правомощията е новост.

Изборният кодекс в чл. 23 регламентира реда, по който членовете на ЦИК се назначават от Президента на Републиката, след като те бъдат предложени от партиите и коалициите, представени в Народното събрание и в Европейския парламент. Централната избирателна комисия е държавен орган, натоварен с важни правомощия, сред които законосъобразното произвеждане на изборите и правилното приложение на закона. Членовете на ЦИК се предлагат на партиен и представителен принцип, но те могат и да не бъдат партийни членове. В своята дейност ЦИК е държавен, а не мултипартиен орган. Той се ръководи само от разпоредбите на закона и не може да ги пренебрегва вместо партийни поръчения. Комисията е с мандат, възложен му по закон. Докато изпълняват своите функции членовете на ЦИК са длъжностни лица по смисъла на чл. 93, т. 1 от НК. Неприемливо е те да бъдат отзовавани предсрочно от предложилия ги политически субект. Това би поставило членовете в непристойната позиция да избират в поведението си между приложението на закона, което е задължително и партийното възложение, под страх да загубят длъжността си. Работата им би се подчинила на партийни прищевки и личен стремеж от изразяване на явни партийни пристрастия. Законосъобразното и правилно прилагане следва да бъдат водещи в дейността на един държавен орган, а не желанието на отделни негови членове да се харесат на партийното ръководство. Подобна неблагоприятна картина от лика на Централната избирателна комисия не отразява добро законодателстване при декларираното неотклонно преследване на принципа за изграждане на правова държава, закрепен в Преамбюла. Нормата на чл. 26, ал. 1, т. 6 от Изборния кодекс противоречи на конституционните принципи за справедлива и правова държава, както и на визираните в искането на народните представители конституционни разпоредби.

Отсъствието на съдебен контрол над принципните решения на ЦИК и методическите указания по чл. 26, ал. 1, т. 3 от ИК и над методиката за определяне на изборния резултат по чл. 26, ал. 1, т. 27 от ИК поставя участващите в изборите политически субекти в положение на зависимост от висшата изборна администрация. Като се има предвид и обстоятелството, че извънпарламентарните партии не могат да участват в структурирането на изборната администрация, включително и по места (районни и общински избирателни комисии, секционни избирателни комисии), те са поставени в неравностойно положение спрямо другите участници в изборите. Възможно е в някои аспекти принципните решения и методическите указания на ЦИК да не бъдат съобразени със закона, но поради липса на възможност за съдебен контрол, порочните указания да продължат да бъдат задължителни в изборния процес. По този начин отсъстват достатъчно гаранции за законосъобразното протичане на изборите и възниква опасност за манипулация на изборния резултат. Тези пропуски в кодифицирания акт могат да бъдат преодолени чрез законодателно изменение, но не и чрез обявяването на цитираните разпоредби за противоконституционни. Липсата на нужната хипотеза и диспозиция от нормата не я прави противоречива на Конституцията, тъй като не може да се обяви за противоконституционно нещо, което обективно не съществува в правния мир. С обявяването на чл. 26, т. 3, т. 27 и ал. 8 от Изборния кодекс за противоконституционни би се блокирало прилагането на тези разпоредби, макар съществуващата в тях регламентация на обществените отношения да е удачна и да отразява добрата практика при произвеждането на изборите. Не само решенията по принципни въпроси, по издаване на методически указания и по приемане на методиката, но и всички решения на ЦИК няма да могат да бъдат изобщо обжалвани.

 

В т. 4 от искането са визирани няколко разпоредби, предвиждащи особености за гласуване в чужбина. Те държат сметка за специфичните условия, при които българската държава организира своите избори извън собствената си територия, поради което е необходимо в изпълнение на своите задължения максимално широко да се предостави възможност на българските граждани да упражнят своя вот. Организацията на изборния процес в чужбина зависи и от позволението на съответната суверенна държава и нейното собствено законодателство. Заложен е справедлив принцип да се образува винаги секция в населеното място, където българската държава има посолство или консулство. Обичайно в сградите на българското представителство се организират избирателните секции. Удачно е тези секции да се сформират след манифестирано желание на поне 20 български избиратели, които живеят в чуждата държава. Изграждането на секция другаде – където няма българско дипломатическо или консулско представителство, логично следва да бъде поставено в зависимост от по-голяма бройка избиратели, която кодексът определя на 100. В такова населено място обикновено нашата държава не разполага с недвижим имот, ползващ се по международното право с екстериториалност. При всички разгледани особености българските граждани разполагат със свободата да решат дали да упражнят вота си в изградените български секции в чуждата държава или да гласуват в нашата страна, където изборният процес е организиран по общия ред и те не са лишени от право на избор (предвиден е механизъм за вписването им в избирателните списъци). Изборният кодекс не съдържа в тази насока ограничения на активното избирателно право и независимо от реда, по който се учредяват избирателните секции в чужбина, всеки български гражданин разполага със своето право на избор където и да се намира. Оспорените разпоредби предвиждат реда за организиране на българските секции зад граница, а не предпоставките за упражняване на избирателното право. Искането на вносителите и тази си част е неоснователно.   

 Атакувано е цялото експериментално гласуване по интернет по т. 5, но явно се оспорва само §11, ал. 14, изречение четвърто от Изборния кодекс. Хипотезата е частна и предвижда възможността избирател, който вече е гласувал по интернет да се яви и лично да упражни вота си в същата секция, за която интернет-гласуването е разрешено. Анулира се предходното гласоподаване на този избирател (това по интернет) и електронният глас не участва в изборния резултат. Подаденият в избирателната кутия вот на същия избирател е таен и само той участва в преброяването. 

Параграф 18 от Преходните и заключителни разпоредби на Изборния кодекс изменя Закона за административно-териториалното устройство на република България. Завишава се броя на населението в населеното място, образуващо кметство, от 150 на 350 жители. При съществуващите съвременни тенденции към обезлюдяване на българските села и наличната демографска криза, законовото завишение оставя стотици населени места в България без кметски избори. Там местният управник ще бъде назначаван от общинския съвет, а българските избиратели в тези места реално ще бъдат лишени от право на избор. По този начин, чрез законова разпоредба, а не чрез конституционна норма, се препятства упражняването на избирателното право от определена група от българското население. Така то се поставя с неравностойно и дискриманицонно положение, чиято допустимост е конституционно неразрешена с посочените по т. 6 от искането конституционни текстове.

Избирането на членове на Европейския парламент от Република България по същество допринася за конституирането на национално представителството на държавите-членки в Европейския съюз. Доколкото единствен Конституционният съд може да дава задължителни тълкувания на Конституцията (чл. 148, ал. 1, т. 1), то и Ваше е правомощието да прецените дали споровете по законосъобразност на изборите за членове на Европейския парламент от българска страна могат да бъдат включени към текста на чл. 149, ал. 1, т. 7 от Конституцията.

Искането по т. 8 разглежда предвидените в чл. 78 и чл. 79, ал. 1 от Изборния кодекс задължения на участващите в изборите политически партии и партийни коалиции да внесат безлихвен изборен депозит. Това задължение не е новост в изборното законодателство и продължава утвърдената в последните пет години практика. Паричната сума от 10 000 лева не представлява имуществен ценз, тъй като се внася от партиите и коалициите, а не от самите кандидати. Пасивното избирателно право не е накърнено.  Съпоставените текстове на чл. 6, ал. 2, чл. 10 и чл. 11 от Конституцията регламентират основни граждански и политически права, които не са нарушени с изискването за депозит. Отсъства претендираната неравнопоставеност между отделните политически субекти, участващи в изборите, тъй като този изборен депозит по стойностно изражение е еднакъв за всички и предпоставките за неговото възстановяване след приключване на изборния процес също са общовалидни.

Доктрината и редица изследвания в сравнително-правен аспект са достигнали до извод, че пропорционалната избирателна система след дълго прилагане неминуемо води до раздробяване на политическите партии в една страна. Затова и всяко законодателство предвижда мерки за ограничаване на този процес. Изборният безлихвен депозит, наред с изборния праг от 4% за национален парламент и други решения представляват част от мерките, насочени към запазване и окрупняване на съществуващия партиен модел.

Текстът на чл. 138 от Конституцията определя общинския съвет като орган на местно самоуправление в общината. Разпоредбата на §19, т. 7 от Изборния кодекс регламентира изменение в Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) относно максималния брой на заместник-кметовете. Диспозицията на нормата не е безусловна и предвижда свобода при определянето на заместниците, но въвежда предел на тяхната бройка. Основното правомощие при определянето им принадлежи на кмета, а не на общинския съвет. Именно кметът на общината (респ. на района в градовете с районно деление София, Пловдив и Варна) назначава своите заместници, а не общинският съвет. Преди изменението нормата на чл. 39 от ЗМСМА също не е предвиждала намесата на общинския парламент при определяне на броя и лицата с функции по заместване на общинския (районния) кмет. Съпоставеният конституционен текст не е накърнен.

 

                                              

СТАНОВИЩЕ

на Съюза на юристите в България по конституционно дело

№ 3/ 2011 г.за установяване на противоконституционност на чл. 98

от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание

 

            Като се възползва от предоставената възможност да изрази становище по к.д. № 3/2011г. в качеството на заинтересована страна, конституирана със Определението на КС от 24.02.2011г., СЮБ очаква от Съда при произнасянето си по този конституционен спор да вземе отношение и мотивира диспозитива на съответното решение със следните съображения:
I. По допустимостта

Вече произнесъл се с посоченото определение по допустимостта на искането на 51 народни представители от 41-то НС в неговата цялост, Съдът би могъл да прецизира предмета на спора, по който се произнася и при предстоящото му разглеждане по същество ( чл. 25 ал.2 от Правилника за организацията и дейността на Конституционния съд)

Според СЮБ, би било добре и във духа на Конституцията, Съдът да се ограничи при разглеждането на правния спор по това дело и произнасянето по въпроса за противоконституционността на чл. 89 от ПОДНС, само в частта му „гласуване на доверие или”. Във останалата си част този текст възпроизвежда съдържанието на конституционната норма на чл.89 ал.3 в редакция, която с нищо не променя или подменя нейния смисъл, изясняван от КС и чрез задължително тълкуване и е съобразен с него. Без израза „гласуване на доверие или” няма претендираното от искателя „дописване” на Конституцията с чл.98 от ПОДНС.

Възпроизвеждане, дословно или смислово, на конституционен текст- част от норма или цяла норма, с оглед на логическа цялост на съответната правна уредба, може да бъде намерено и в други разпоредби на ПОДНС (например чл. 79 ал. 1 от Конституцията и чл. 18 ал. 1 от Правилника; чл.70 ал.1 изр.1 от Конституцията и чл. 123 ал.1 от Правилника и др.).

Макар че съгласно чл.5 ал.2 от Конституцията това е ненужно, но не и недопустимо, чрез въпросното възпроизвеждане Парламентът прави своя правилник по–пригодим и ефективен във непосредственото му приложение. В тези случаи трудно би могло да се говори за противоконституционност, ако с това възпроизвеждане не се влага друг смисъл в разбирането за конституционна норма.    Иначе казано, годен предмет на конституционния спор в такива случаи би могла да бъде само онази част от атакуваната норма, която привнесена към конституционния текст поставя въпроса за различно разбиране на смисъла на конституционната норма в сравнение с вече установения от Съда по пътя на задължителното тълкуване.

Според СЮБ, ако Съдът възприеме тези съображения, той би трябвало да допусне до разглеждане по същество искането за установяване на противиконституционност на чл.98 от ПОДНС само в частта му „гласуване на доверие или”, като го отхвърли в останалата му част.

Така, още тук, Съдът мълчаливо ще заяви разбирането си за неоспоримостта на конституционсъобразността на алтернативната хипотеза, съдържаща се в чл. 98 от ПОДНС, която гласи: „При……. отхвърляне на предложение за недоверие на МС, ново предложение за недоверие на същото основание не може да бъде направено в следващите 6 месеца”.

Едновременно с това, действайки по този начин, Съдът ще уважи регламентарната автономия на Парламента, но само дотолкова, доколкото тя е осъществена в конституционно допустимата рамка.
II.
По съществото на спора

1. Чрез привнесения текст „гласуване на доверие или” в чл. 98 от ПОДНС, възпроизвеждащ в останалата си част съдържанието на чл. 89 ал.3 от Конституцията, се постига нормативно уреждане на въпроса за правните последици от гласуването на доверие на МС по отношение на възпиращия 6 месечен срок, който не е уреден в Конституцията в рамките на института „вот на доверие”. При това постигнатото нормативно решение за въпросните последици е идентично с това на отхвърлено предложение за недоверие, което е изрично уредено в Конституцията и то в рамките на института „вот но недоверие”.

В резултат на това, защитният и стабилизиращ за МС и дисциплиниращ и възпиращ за опозицията 6–месечен срок, установен в чл. 89 т.3 от Конституцията само за хипотезата „неуспешен вот на недоверие”, т.е. „когато НС отхвърли предложението за гласуване на недоверие на МС”, се разпростира и върху хипотезата „успешен вот на доверие”, т.е. „когато НС гласува доверие на МС”.

                        Добавяйки въпросният текст, НС е излязло извън конституционноустановения предмет на акта на регламентарната си автономия – правилника. Съгласно чл.73 от Конституцията „организацията и дейността на НС се осъществява въз основа на Конституцията и на правилник, приет от него”. Съдът вече се е произнесъл за правната природа на този акт, за отношението между Конституцията и него и за предмета му ( Решение № 11/2010г. по кд № 13/2010г.). Предмет на правилника са и могат да бъдат само неуредени в Конституцията въпроси, отнасящи се до организацията и дейността на НС.

                        Въпросите за правните последици на отхвърлено предложение за гласуване на недоверие или на гласувано доверие, са съществена част от конституционноустановените институти „вот но недоверие” и „вот на доверие”. Те не се отнасят нито до организацията, нито до дейността на НС и са нормативно решими само от Конституцията.

                        Така първото самостоятелно основание за противоконституционността на чл.98 от ПОДНС във частта му „гласуване на доверие или” е противоречието с чл.73 от Конституцията.

2.Осъществявайки правомощие по чл. 149 ал.1 т.2 от Конституцията при разглеждането на това дело КС има всичките основания да се позове и на досегашната си юрисдикция и по-точно на две решения, с които дава задължително тълкуване на конституционни норми, относими към предмета на спора. Това са Решение № 13/1992г. по кд № 27/1992г. и Решение № 4/1994г. по кд № 8/ 1994г.

В тях, от различен ъгъл и в различен аспект, предопределен от сезирането, Съдът е очертал конституционноправната същност на двата института – „вот на недоверие” и „вот на доверие”, както с оглед на тяхната специфика, така и на общите или еднакви моменти в тяхната конституционна уредба, които винаги са съвместими с въпросната специфика и никога не я преодоляват.

В мотивите на Решение № 13/1992г. по кд № 27/1992г., тълкувайки чл.89 ал.3 от Конституцията, при констатирано отсъствие на основания за искане на вот на недоверие в чл. 89, се приема, че такива основания за гласуване на недоверие по реда на този член са политиката, програмата на правителството или конкретен повод – т.е. изрично установените в чл. 112 от Конституцията основания на искането на доверие от самия МС. Според Съда това е така, защото  във два случая и при двата института – гласувано недоверие или отхвърлено искане за гласуване на доверие, съгласно чл.111 ал.1 от Конституцията правомощията на правителството се прекратяват. Само в тези два случая имаме еднакви правни последици при реализацията на двата различни института, довеждащи до политическа отговорност на правителството, независимо на кое от еднаквите основания по чл.112 от Конституцията е направено съответното искане. С това се изчерпват еднаквите моменти в конституционноправната уредба на тези два института.

Във мотивите на същото решение Съдът е извел още едно, различно, „ново основание” само за искане на недоверие по чл.89 – нарушение на Конституцията. То е изведено от разпоредбата на чл.105 ал.1 от Конституцията, която изрично задължава МС винаги да съобразява своята дейност със Конституцията и законите. Всяко отклонение от това задължение, изразяващо се в нарушение на Конституцията, осъществено даже в рамките на 6-месечния защитен за МС срок по чл.89 ал.3 на Конституцията, може да бъде самостоятелно основание на искане за гласуване на недоверие и то е реализуемо по всяко време.

Според Съда, чрез така възприетото тълкуване се постига своеобразен конституционен баланс. От една страна- гарантирана от Конституцията възможност за МС, при отхвърлено искане за недоверие, да функционира необезпокояван от нови искания за недоверие на същото основание във следващите 6 месеца. От друга – гарантирано зачитане на върховенството на Конституцията, на конституционно установената форма на държавно управление  и механизма на държавната власт, според който цялата дейност на МС се осъществява в съответствие с Конституцията. Затова и всяко нарушение на Конституцията може да бъде основание за гласуване на недоверие по всяко време.

Според СЮБ за кд № 3/ 2011г. е от съществено значение възприетото вече от Съда тълкуване, че дори когато има отхвърлено искане за недоверие на някое от основанията по чл.112 от Конституцията, ново искане за недоверие е допустимо и във рамките на 6-месечния срок по чл.89 ал.3, но само ако основанието за него е нарушение на Конституцията.

Очакваме, че при произнасянето си по това дело КС да извлече както от Решение № 13/1992г. по кд № 27/1992г. така и от Решение № 4/1994г. по кд № 8/1994г. убедителния мотив, че при едни и същи основания по чл.112 както за вот на недоверие, така и за вот на доверие, защитният за МС 6-месечен срок по чл.89 ал.3 от Конституцията се отнася само за случаите на отхвърлено искане за гласуване на недоверие и то на някое от тези основания. За четвъртото, самостоятелно приложимото само за искане на вот на недоверие основание, изведено от чл. 105, ал.1 на Конституцията, въпросният ограничителен 6–месечен срок не се отнася. Искане на вот на недоверие на това основание може да бъде направено по всяко време.

Що се отнася до „гласуване на доверие” в Конституцията няма възпиращ опозицията срок за искане на вот на недоверие, а срокът по чл. 89 ал.3 от Конституцията е неприложим във хипотеза в която инициативата е на самото правителство.

Въпросният срок в систематично отношение е предвиден при основната конституционна форма за поставяне от парламентаристи – 1/5 от народните представители, на въпроса за политическата отговорност на правителството пред НС – вот на недоверие, уреден в чл.89 от Конституцията. Самият възпиращ опозицията срок е проява на рационализирания парламентаризъм и е предназначен да осигури разумна парламентарна практика по приложението на вота на недоверие, като осигури и разумно, стабилизиращо за правителството време, в случай на отхвърлен вот. Конституционно недопустимо е с този срок да се блокира възможността за нов вот на недоверие чрез иницииран от правителството вот на доверие. Този срок е част от института „вот на недоверие” и е приложим само за него.

Всичко това мотивира извода за установена противоконституционност на чл.98 от ПОДНС в частта му „гласуване на доверие или”. Той противоречи на чл.1 ал.1, чл.4 ал.1 чл.8, както и на чл.89 във връзка с чл.105 от Конституцията. Разпростирайки като последица срокът по чл.89 ал.3 и върху гласуван вот на доверие, въпросният израз, в противоречие с Конституцията , по недопустим от нея начин, променя същностни характеристики на два самостоятелни института – „вот на недоверие” и „вот на доверие” и деформирайки ги, блокира конституционната практика в механизма на държавната власт в частта на конституционно установения баланс между Парламента и МС.

Поради така изложените съображения, както по допустимостта на искането така и по съществото на спора, СЮБ очаква Конституционния съд да установи противоконституционността на чл.98 от ПОДНС в частта му „гласуване на доверие или”, поради противоречие с чл1 ал.1, чл.4 ал.1, чл.8, чл.73 и чл.89 във връзка с чл.105 от Конституцията и да отхвърли искането на 51 народни представители от 41 Народно събрание в останалата му част.

 

 

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 2 ОТ 2011 Г.

 

С определение от 17 февруари 2011 г. на Конституционния съд на Р България  по конституционно дело № 2 от 2011 г., образувано по искане на Омбудсмана на Р България за обявяване за  противоконституционен текста на чл. 75, точки 5 и 6 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД)  в редакцията по изменението, публикувано в ДВ бр. 9 от 2011 г., Съюзът на юристите в България (СЮБ) е конституиран като заинтересована страна.

 

Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

 

Член 75 от ЗБЛД урежда условията за налагане на принудителна административна мярка – забрана за напускане на страната чрез отказ да се издаде задграничен паспорт или отнемане на издаден задграничен паспорт. Изчерпателно са посочени хипотезите на налагането на мярката. Точка 5 се отнася до лица с публичноправни задължения, а т. 6 – до лица със задължения към кредитори - физически или юридически лица. И в двете хипотези принудителната административна мярка се налага за обезпечаване на вземания.

 

            Атакуваните текстове са противоконституционни.

Съгласно чл. 35, ал. 1 от Конституцията – изречение първо, „всеки има право да избира своето местожителство, да се придвижва на територията на страната и да напуска нейните предели”.

Това право - правото на свободно придвижване, включително и извън пределите на страната, представлява основно човешко право, гарантирано не само от Основния закон, но и от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, както и от Хартата от Ница, станала част от Лисабонския договор.

Наистина това основно човешко право не е от категорията на абсолютните, а е относително, т.е. то може да бъде ограничавано, но само със закон и то при точно определени условия.

Условията за конституционно допустимото ограничаване на правото на свободно придвижване съгласно второто изречение на чл. 35, ал. 1 от Конституцията са в три изрично посочени хипотези: за защита на националната сигурност, за защита на народното здраве и за защита на правата и свободите на други граждани.

             Очевидно ограничението на правото на свободно придвижване по атакуваните текстове на ЗБДС не може да се свърже нито със съображения за национална сигурност, нито със здравни съображения.

             Могат ли обезпеченията на вземанията както от публичноправен, така и от частноправен характер, каквито представляват административните мерки по атакуваните текстове, да бъдат окачествени като „защита на правата и свободите на други граждани”.

         Що се касае до публичноправните вземания, без съмнение те не могат да се окачествят като „права и свободи на гражданите”.

          Но и частноправните вземания не са „права и свободи” по смисъла на Конституцията. Има се предвид онези права и свободи, които са конституционно защитени като основни права и които в случай на конкуренция помежду си, ако изрично не е конституционно посочен приоритет на едно от двете конституционно защитени права, е необходимо да се прави баланс.

        В настоящия случай законодателят е приложил разширително разпоредбата на чл. 35, ал. 1, изречение второ от Конституцията, като е разпрострял възможността за ограничение на правото на придвижване и по отношение на непредвидени в текста хипотези.

       Разпоредбата на чл. 35, ал. 1, изр. второ дава едно изключение от правилото на първото изречение и не може да се прилага разширително – за хипотези, които са извън посочените в текста.

 

 

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 21 ОТ 2010 Г.

 

С определение от 3 февруари 2011 г. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована страна по конституционно дело № 21 от 2010 година, което е образувано по искане на 52-ма народни представители от 41-то Народно събрание за обявяване на противоконституционност на създадения с пар. 48 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване (ЗИД на КСО) - Държавен вестник бр.100 от 2010 г. нов пар. 4а от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на КСО.

 

Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

 

         Текстът на пар. 4 от ПЗР на КСО противоречи на чл. 17, ал.1 и 3 от Конституцията на Република България. По силата на този текст средствата по индивидуални партиди на граждани в професионални пенсионни фондове се прехвърлят във Фонд „Пенсии” на Държавно обществено осигуряване (ДОО).

         Предоставянето на средства от страна на гражданите и внасянето им в професионални фондове представлява сделка между гражданите и съответните фондове, а сключването на такава сделка е упражняване на правото на собственост и конкретно на правото на разпореждане като съставно правомощие на комплексното право на собственост.

         Наистина с прехвърляне на  средствата от професионалните фондове в друг пенсионен фонд, в случая на ДОО, не представлява отнемане на тези средства от гражданите, не представлява отчуждаване на правото на собственост, но съвсем сигурно представлява недопустимо от гледна точка на Основния закон посегателство на правото на разпореждане със собствеността на гражданите, тъй като „частната собственост е неприкосновена” както гласи третата алинея на чл. 17 от Конституцията.

            В чл. 17, ал. 5 са посочени конституционно допустимите условия, при които неприкосновеността на частната собственост може да бъде нарушена. Тези условия, обаче, се отнасят само до принудителното отчуждаване на собствеността, а не и за правото на разпореждане.

            Нормата на чл. 17, ал. 5 е ограничителна и затова не може да се тълкува разширително, т.е. да се приложи по отношение на правото на разпореждане със собствени на гражданите средства.

 

 

С  Т  А  Н  О В  И  Щ  Е

НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ

ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 19 ОТ 2010 Г.

 

С определение от 24.02.2011 г. на Конституционния съд на Р България Съюзът на юристите в България (СЮБ) е конституиран като заинтeресована страна по конституционно дело №19 от 2010 г. за установяване на противоконституционност на чл. 7, изр. 1 от Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ), доколкото тази норма противоречи на чл. 31, ал.  4 във вр. с чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р България.

Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

            Както се посочва в определението на Конституционния съд, предмет на оспорване е конституционосъобразността на чл. 7, изр. 1 от УБДХ, доколкото тази норма противоречи на чл. 31, ал. 4 във вр. с чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р България (КРБ).

Проблемът не е нов в правната теория. При неговото разрешаване би трябвало да бъдат изяснени следните обстоятелства:

1. Съгласно чл. 4, ал. 2 от КРБ „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за развитието на човека и на гражданското общество”. Разрастването на дребното хулиганство напоследък (особено шумните пиянски скандали и сбивания, вандалските набези на отделни групи при масови граждански акции, футболното хулиганство и др.) нарушава сигурността, спокойствието и правата гражданите. Никой не оспорва необходимостта от по-строги мерки срещу подобни прояви. Разбира се – в рамките на закона.

2. Дейността на Конституционния съд (КС) не търпи формално-нормативистичен подход. Произнасяйки се по конкретно искане за установяване на противоконституционност на отделна законова норма, КС не може да се ограничи само със съпоставката на тази норма с определен текст от КРБ. Всяко свое решение КС би тябвало да съобразява с духа и съдържанието на цялата Конституция. Ако оспорваният законов текст не съответства на гарантираните от КРБ права и свободи на българските граждани, сигурността на държавата и реда в обществото, той няма място в правната уредба на страната. Само в такъв контекст ще бъде справедлива, обоснована и социално оправдана оценката дали оспорената норма противоречи на точно определен текст от КРБ.

3. Демократичните промени на държавния и общественния строй в края на осемдесетте години на миналия век и през първото десетилетие на настоящия бяха извършени без съответстваща правна рамка. Това постави пред законотворчеството изключително трудни задачи. Приеманите нови закони или изменения в действащите изобилстваха с пропуски и противоречия. Конфликти между противопоставящи се икономически и политически интереси още повече усложниха изграждането на стройна правна уредба, която да съответства на реалните потребности на българските граждани, да регулира по най-добър начин реда и законността в страната.    

4. Един от типичните примери за такава неадекватност в законотворчеството е този, който е предмет на предстоящо разглеждане в КС съгласно определението от 24.02.2011 г.. УБДХ не е отменен в едногодишния срок по § 3, ал. 2 от Преходните и заключителни разпоредби на КРБ. Означава ли това, че чл. 7, изр. 1 от УБДХ се приема като съответстващ на Конституцията? Едва ли такава хипотеза е приемлива при наличието на чл. 6 ЕКЗПЧОС и чл. 2, ал. 1 на Протокол № 7 към Конвенцията. По силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ общностното европейско законодателство има предимство пред вътрешното при колизия на норми.

Не се спираме подробно на обосновката на искането до КС, защото тя е доста обширно изложена от  вносителите на това искане. С преобладаващата част от техните мотиви сме съгласни.

5. Наказателното законодателство в Република България е кодифицирано. В НК са точно определени, както отделните видове престъпления, така и наказанията, които се налагат при тяхното извършване. Лишаването от свобода е основно наказание, приложимо само при престъпни деяния, но не и при административни и други нарушения. Недопустимо е, при наличието на стриктна кодификация, да съществуват в други закони извън НК текстове, определящи престъпни актове и санкции лишаване от свобода. Чл. 9, ал. 1 от НК описва точно обективните и субективните признаци на престъплението – „общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо”. Нещо повече, проектът за нов НК уточнява тази дефиниция като вместо „обявено от закона”,  допълва „обявено от този кодекс”. Така не остава никакво съмнение, че извън НК няма и не може да има престъпни деяния.

6. Вносителите на искането до КС изтъкват, че „на обвинения се налага наказание лишаване от свобода, което е изключително тежко” и е ”недопустимо да се ограничава правото на обвиняемия да обжалва съдебния акт пред по-горна инстанция”. Тази претенция е основателна и съответства на европейската нормативна система, прилагана и в България по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ. По-логично е да бъде заменено наказанието лишаване от свобода с други, не по-малко резултатни мерки, налагани от съд при административни и други нарушения.

Разбира се, това не е задача на КС. Проблемът не е тълкувателен, а законодателен. Народното събрание ще трябва да намери изход от този затворен кръг – от една страна, да пресече увеличаващите се прояви на дребно хулиганство, а от друга страна, да оситури конституционосъобразност на правилата, гарантиращи реда, спокойствието и сигурността на българските граждани, като при това не допусне противоречие с общностното европейско законодателство. 

7. Привличането към отговорност и санкционирането на извършители на дребно хулиганство трябва да се осъществява бързо и ефикасно. Да не се обвързва с прекалено дълги процедури, с отлагания и протакане на делата в съда.

Поради изложените съображения намираме за основателно искането КС да установи противоконституционност на чл. 7, изр. 1 от УБДХ.

За да се отговори на належащата потребност за ефикасна  превенция и контрол върху дребното хулиганство трябва да бъдат предприети цяла система от възпитателни, организационни и социални мерки. Санкцията лишаване от свобода по УБДХ да бъде заменена с обществено полезен труд под строг контрол, при свободен режим.

Спрямо лицата, които отказват да изпълняват наложените мерки, да се прилага предвидената в НПК, АНПК и ЗМВР принуда.

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 17 ОТ 2010 г.

С определение от 12 октомври 2010 година Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована  страна по конституционно дело № 17 от 2010 година, образувано по искане на 54 народни представители от 41-то Народно събрание за установяване на противоконституционност на пар. 16 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение на Закона за Националния архивен фонд (ПЗР на ЗИЗНАФ) - ДВ бр. 59 от 2010 г.
Съюзът на юристите в България изразява следното становище:
1. Атакуваният като противоконституционен пар.16 от ПЗР постановява влизането в сила на приетия на 21 юли 2010 г. ЗИЗНАФ  от 12  юни 2010 г. Самият ЗИЗНАФ е публикуван на 31 юли 2010 – бр.59 на ДВ. Така датата на влизане в сила на закона предхожда неговото публикуване в ДВ.
Определянето на дата на влизане в сила на закона, която предхожда публикацията му е в противоречие с правилото на чл.5 ал.5 от  Конституцията, според което „всички нормативни актове се публикуват”, нещо което е необходимо условие да влезнат в сила, т.е. - да станат задължителна за всички норма. Едва тогава се определя моментът на придобиването на тази задължителна сила. Това по правило е три дни след обнародването. Законодателят може да определи и друга дата на влизане в сила на закона. Тази дата обаче не може да предхожда обнародването, защото едва с обнародването  има налице формулирано правилото на закона. Преди това няма законово съдържание, което да може (и то само, ако е налице конституционна фикция, каквато няма)  да придобие силата на задължителна правна норма.
Ето  защо с определяне на датата 12 юни 2010 г. за влизане в сила на закона, без той да е бил обнародван, се нарушава правилото на чл. 5 ал.5 от Конституцията.
Наистина правилото на чл.5 ал.5 има процедурен характер, но то съдържа конституционна процедура затова законовата норма, която му противоречи (пар.16 ПЗР) подлежи на конституционен контрол от Конституционния съд.

           2. Но  като определя дата на влизане в сила на един закон преди неговото обнародване, се нарушава съществено принципът на чл. 4 от Конституцията - че Република България е правова държава.
Правовата държава се характеризира с правовия ред – спазването на законите. А съблюдаването на конституционния правов ред представлява основен конституционен принцип. Така конституционният процес на законотворчеството съдържа хронологично необходими действия, като се започне със законодателната инициатива и се мине през редицата законо-технологични моменти и се стигне до гласуването на  законопроекта. Но до тук още гласуваният законопроект все още не е закон. Закон в смисъл на общозадължителна правна норма става след като надлежно се нотифицира на цялото население (обнародва), но и тогава все още не е добил качеството на закон. Необходимо е да изтече vacatio legis – трите дни.
Тази последователност представлява конституционно предписания  правов ред, който е нарушен с пар.16 от ПЗР на закона.
С оглед на изложените съображения Съюзът на юристите в България намира, че искането на 54 народни представители от 41-то Народно събрание е основателно.

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 15 ОТ 2010 г.
и КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 16 ОТ 2010 г.

С определение от 21 септември 2010 г.Съюзът на юристите в България (СЮБ) е конституиран като заинтeресована страна
1. по конституционно дело № 15 от 2010 г., образувано по искане на президента на Република България за установяванe противоконституционност и несъответствие с международни договори, по които България е страна на пар.20 и 21 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (ЗИДКТ) - ДВ бр. 58 от 2010 г. досежно пар.3 е от Кодекса на труда (КТ) и пар.8 а от Закона за държавния служител (ЗДС) и
2. по конституционно дело № 16 от 2010 г., образувано по искане на 51 народни представители от 41-то Народно събрание за установяван противоконституционност и несъответствие с международни договори, по които България е страна на пар.20 т.2 и 21 т.5 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (ЗИДКТ) - ДВ бр. 58 от 2010 г. досежно пар.3 е от Кодекса на труда (КТ) и пар.8 а от Закона за държавния служител (ЗДС).
Атакуваните текстове предвиждат, че неизползваният до 1 януари 2010 г. платен годишен отпуск от предходни календарни години може да се ползва само до 31 декември 2011 година.
Съюзът на юристите в България изразява следното становище:
1. Разпоредбите на пар.20 т.2 от ЗИДКТ относно пар.3 е от КТ и пар.21 т.5 относно пар.8 а ЗДС са в противоречие с основно начало на Конституцията на Република България (КРБ), залегнало в чл.4 на основния закон, а именно, че Република България е правова държава.
Конституционният съд нееднократно е обяснявал понятието „правова държава”, като е анализирал неговото съдържание.
Един от най-важните елементи на правовата държава е правовият ред - точното прилагане на законите, което осигурява стабилността на правните отношения и придобитите права на правните субекти.
В случая се касае до придобити в минало време права на платен отпуск като елемент на трудово или служебно правоотношение. В един следващ момент законодателят ограничава упражнението на правото до една определена дата, като такова ограничение не е елемент от състава на възникване на правото. С тази правна норма се нарушава правният баланс на трудовото или служебно правоотношение. Случаят съществено се отличава например от давностния срок, при който още с възникване на правоотношението, респективно - субективното право изтичането на определено време , ако правото не  бъде упражнено, то ще се погаси.
Ето защо ограничаването на придобитите права на платен отпуск е недопустимо от гледна точка на основното конституционно начало – изискването на правовата държава по чл. 4 от КРБ.
2. Принципът за забрана за ограничаване на придобити права, като елемент на правовата държава е конкретно развит в чл. 57 ал.1 КРБ - забраната за отнемане на основни права.
Основните права са тези, които са защитени с разпоредбите на Глава втора на КРБ.
В случая се ограничава упражняването на един от елементите на правото на труд – конституционно защитено от чл.48 ал.1 от КРБ. В ал. 5 на този член са изброени съставните на правото на труд права, едно от които е правото на отпуск.
С поставянето на срок за упражняване на придобито право на отпуск се отнема това право, ако до този срок не е било упражнено.
Такова отнемане е конституционно недопустимо.
3. Атакуваните разпоредби са несъответни с международни договори, по които България е страна.
Поддържаме твърденията в искането за несъответствие с изброените международни договори, които потвърждават международния ангажимент на Република България да осигури законодателно правото на отпуск както за работниците, така и за служителите.
С оглед на изложените съображения Съюзът на юристите в България намира, че искането на президента и на 51 народни представители от 41-то Народно събрание е основателно.

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 10 ОТ 2010 г.
и КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 11 ОТ 2010 г.

С определение от 1 юни 2010 година Съюзът на юристите в България (СЮБ) е конституиран като заинтeресована страна
(1) по конституционно дело № 10 от 2010 г., образувано по искане на президента на Република България за установяване противоконституционност на §8, т.2 и т.3 и §22, т.1 от ЗИД на Наказателно-процесуалния кодекс, публикуван в ДВ, бр. 32 от 2010 г. и установяване на несъответствието на тези разпоредби с международни договори, по които Република България е страна и
(2) по конституционно дело № 11 от 2010 г. по искане на 60 народни представители от 40-ото Народно събрание за установяване противоконституционност на §22, т.1 и §54, както и установяване несъответствие с международни договори, по които Република България е страна на §8, т.2 и т.3, §22, т.1 и §54 от ЗИД на Наказателно-процесуалния кодекс, публикуван в ДВ, бр. 32 от 2010 г.
Съюзът на юристите в България изразява следното становище:
1. По въпроса за резервния защитник исканията са основателни. В мотивировката на вносителите са изложени достатъчно убедителни съображения, че нововъведените правила противоречат на чл.6, ал.2, чл.30, ал.4, чл.31, ал.4, чл.56, чл.121, ал.1 и чл.122, ал.1 от Конституцията на Република България. В добавка може да се търси несъответствие и с чл.121, ал.2. Щом е нарушено равенството между страните в наказателния процес и пълноценното осъществяване правото на защита, това поставя под съмнение също установяването на истината.
Имат своето основание също изводите за несъответствие на атакуваните правила с международни актове, по които Република България е страна. Излишно е да ги преповтаряме в настоящите бележки.
Оправдан е стремежът да се пресекат всякакви възможности за протакане на наказателни дела в съда поради неявяване на адвокати. Но редактирането на промяната в НПК не е сполучливо. Би трябвало резервният защитник да се осигурява със съгласието на обвиняемия. Това може да стане още когато обвиняемият си избере защитник, да посочи и негов заместник при неявяване. Процесуалните и организационните проблеми при такова заместване не е трудно да бъдат решени. Правото на защита е основно конституционно лично право за всеки български гражданин и не трябва да се осъществява в противоречие с неговата воля. Европейската конвенция за защита правата на човека изисква в чл.6, т.3, б.с обвиняемият „да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор”.
Ако със съгласие на обвиняемия веднъж е определен резервен защитник, но щом започне процесът се откаже от него с цел да отлага делото (при отсъствие на титуляря), това вече ще бъде злоупотреба с права. Да не забравяме, че чл.31, ал.4 от Конституцията предвижда, per argumentum a contrario, възможност да се ограничават правата му „надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието”.
2. По-детайлно би трябвало да се обсъди изменението на чл.177, ал.1 от НПК. Използването на специални разузнавателни средства в нашия наказателен процес е законно уредено. Широко се прилага в редица европейски и други страни. При съвременното ускорено развитие на информационните технологии, на новости в областта на химията, биологията, експерименталната психология и други области на човешкото познание, СРС ще навлизат още повече в правораздаването като признати от закона инструменти за разкриване и доказване на престъпления. Неоправдано е да се поставят изкуствени препятствия пред нормалния ход на това развитие. Разбира се, при осигурени гаранции срещу злоупотреба, срещу засягане правата на участниците в наказателния процес.
В състава на криминалния контингент вече участват високо квалифицирани извършители на сложна и трудна за разкриване престъпна дейност. Те с лекота ползват за противозаконните си посегателства постиженията на съвременната наука. Невъзможно е да им се противодейства с остарели процесуални оръжия.
С какво един автентичен видеозапис на реално извършено престъпление е по-слабо доказателство от писмен документ, който много по-лесно може да се подправи? По-големи ли са гаранциите за достоверност в показанията на явен свидетел пред свидетел с тайна самоличност? Наивно е да се робува на такива предубеждения.
Теорията на формалните доказателства е исторически осъдена и забравена. Всички доказателства, в тяхната съвкупност, еднакво подлежат на анализ и преценка от съдията. Следователно, няма основание да се твърди, че §22, т.1 от ЗИДНПК противоречи на чл.56 и чл. 121, ал. 1 и ал.2 от Конституцията.
Не е нарушен принципът на състезателността нито правото на защита за обвиняемия, защото той може да представи пред съда доказателства чрез които да бъдат оборени констатираните със СРС факти. А е абсурдно да се търси за участие и адвокат при използване на СРС. Още повече, че в такива случаи най-често има изискване за спешност или за продължително наблюдение, проследяване, прослушване и т.н.
Инициаторите за сезиране на Конституционния съд се позовават на несъответствия между посочените текстове от ЗИДНПК и Европейската конвенция за защита правата на човека, както и Международния пакт за граждански и политически права. Но никъде в тези документи не е предвидена забрана за ползване на СРС в наказателния процес. Достатъчно е обвиняемият да бъде информиран за съдържанието на тези доказателства, да има достатъчно време за подготовка на своята защита и да участва в разпита на анонимния свидетел (без да се интересува от тайната му самоличност) - чл.6, т.3, б.b и б.d от Европейската конвенция за защита правата на човека. Както в Конвенцията, така и в Международния пакт изрично се изтъква, че обвиняемият се ползва от своите права при условие да не се пречи на интересите на правосъдието.
3. Убедителни са доводите, че §54 от ЗИДНПК противоречи на конституционни норми. Глава двадесет и шеста (чл.368 и чл.369) на НПК няма причини да бъде отменена. Тези текстове осигуряват достатъчно възможности за обвинителната власт и всички разследващи органи да изпълнят безпрепятствено своите задължения. В тях е предвидено след двегодишния срок за досъдебно производство съдът да определи, по искане на обвиняемия, нов двумесечен срок за прокурора, който да внесе обвинителен акт или да предложи освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или споразумение, или да прекрати наказателното производство. След като прокурорът изпълни тези указания, но съдът констатира съществени нарушения на процесуалните правила, делото му се връща отново с още един месец срок за окончателно решение от негова страна.
Както се вижда, органите на досъдебното производство не са притеснени от недостиг на време за работа. Наистина, има сложни дела по които е наложително да бъдат извършвани много процесуални действия, съществуват трудности при призоваването на свидетели, изчакването на експертизи, на съдебни поръчки от чужбина и т.н. Това е основната причина законодателят да приеме спорния §54 от ЗИДНПК. Но в същото време всички международни актове, по които Република България е страна, налагат наказателният процес да протича в разумни срокове.
Освен това Глава тридесет и трета на НПК предвижда възобновяване на наказателни дела по искане на прокуратурата, не само поради новооткрити обстоятелства, но и на всички основания по чл.422, ал.1, т.1-6 от НПК. Това е още една гаранция за установяване на обективната истина и справедливо крайно решение на съда.

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 9 ОТ 2010 г.

С определение от 22 април 2010 г. Съюзът на юристите в България (СЮБ) е конституиран като заинтeресована страна по конституционно дело № 9 от 2010 г., образувано по искане на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционност на чл. 519 и чл. 520 от ГПК.
Съюзът на юристите в България изразява следното становище:
Поддържаме изложените от омбудсмана аргументи за противоконституционност на чл. 519 от ГПК с разпоредбите на чл. 17 от Конституцията, като е посочено, че обемът на защитата на частната собственост не може да се ограничава спрямо частната държавна собственост и частната общинска собственост.
Също така споделяме аргументите на омбудсмана за противоречие на чл. 519 ГПК с чл. 19 ал. 1 и 2 от Конституцията. Този текст поставя в неравностойно положение правните субекти, изградени на базата на частна собственост с тези на държавна или общинска частна собственост.
Към тези аргументи бихме добавили следното:
Разпоредбите на чл. 519 и 520 противоречат също така и на чл. 56 от Конституцията, който гарантира правото на защита на гражданите. При това и този конституционен текст е в Глава втора на Основния закон и правото на защита представлява основно конституционно право. В кръга на приложното поле по съдържание на това право влиза правото на съдебна защита на правата на правните субекти - възможността за достъп до съд, което води и до възможността да получи съдебно решение, с което да се реализира правото на защита. Пълното съдържание на правото на защита се регламентира на законово ниво чрез процесуалния закон - в случая чрез Гражданско процесуалния кодекс. Като неразделна част от законовия механизъм на съдържанието на правото на защита е и принудителното производство – принудителното изпълнение.
Ограничаването на принудителното производство - принудителното изпълнение, което се съдържа в двата атакувани члена на ГПК представлява ограничение на правото на защита.
Такова ограничение е конституционно недопустимо. Правото на защита по чл. 56 от Конституцията е абсолютно право, което означава, че за разлика от някои други конституционно защитени права, не може да бъде ограничено. (Ограничавани могат да бъдат например правата по чл. 30 на лична неприкосновеност, правата по чл. 33 за жилищна неприкосновеност и др. Те могат да бъдат ограничавани при определени условия). Затова тези конституционни права, които самата Конституция допуска да могат да бъдат ограничавани при определени условия са „относителни”.
Правото на защита, част от което е правото на принудително изпълнение не може да бъде ограничавано.

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 2 ОТ 2010 г.

С определение от 16 март 2010 година Съюзът на юристите в България (СЮБ) е конституиран като заинтeресована страна по конституционно дело № 2 от 2010 г., образувано по искане на 54 народни представители от 41-то Народно събрание за установяване противоконституционност на Закона за изменение на Закона за Националния архивен фонд, публикуван в ДВ бр. 103 от 2009 г. (ЗИЗНАФ).
Съюзът на юристите в България изразява следното становище:

Твърденията за противоконституционност на ЗИЗНАФ почива на обстоятелството, че е бил приет от 41-то Народно събрание „по същество на едно четене”. Обяснява се, че става дума за две гласувания, които са били проведени не на две отделни заседания, каквото е изискването на чл. 88, ал. 1 от Конституцията, а на едно и също заседание. В искането се сочи, че наистина чл. 88, ал. 1 допуска двете гласувания да се проведат в едно и също заседание, но по изключение и то ако е направено изрично предложение и има съответно решение на Народното събрание (НС) за това.
Навеждат се съображения, че такова изключение в случая не се налага, а освен това, и което е по-важно, с такова сливане на двете гласувания в едно заседание се нарушават правата на народните представители на законодателна инициатива, каквато те биха могли да проявят между двете гласувания с предложенията си по законопроекта. С това се нарушават и конституционните основи на законодателния процес.
Преди всичко, според нас пред Конституционния съд (КС) стои въпросът дали решаването на повдигнатия спор е от неговата компетентност.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т.2 от Конституцията КС установява противоконституционност на законите и на другите актове на Народното събрание (НС), което означава, че неговото правомощие се ограничава в установяване доколко един текст на закон е в съответствие или в противоречие с текст на Основния закон, както по съдържание, така и по форма.
В този случай КС трябва да прецени дали цитираният текст на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията му дава право да упражнява контрол на НС досежно спазването от него на предписаните от Конституцията процедурни правила.
В тази връзка не би могло да се приеме, че е налице противоконституционност с приемането на Закона за изменение на Закона за националния архивен фонд. Би следвало да се отбележи, че със същия не се променят устройството и структурата на Държавната агенция, не се засягат трудовите права на работещите в нея и не се променя функционирането на националния архивен фонд. Би могло да се приеме, че законодателните изменения целят усъвършенстването и актуализирането на Закона за националния архивен фонд.
Нашето становище е, че Конституционният съд не може да контролира преценката на НС да проведе двете гласувания на закона в едно и също заседание.
Действително чл. 88, ал. 1, изр. 2 от Конституцията предвижда, че по изключение Народното събрание може да реши двете гласувания да се извършат в едно и също заседание. Това обаче би могло да стане, стига за същото да е имало изрично предложение и съответно решение на НС.

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 16 ОТ 2009 г.

С определение от 22 декември 2009 г. Съюзът на юристите в България (СЮБ) е конституиран като заинтeресована страна по конституционно дело № 16 от 2009 г., образувано по искане на президента на Република България за установяване на противоконституционност на § 12 от Закона за изменение и допълнение на Закона за данък добавена стойност, приет на 25.11.2009 година (обн. ДВ 95 от 2009 г.).
Съюзът на юристите в България изразява следното становище:
По същество се касае за отмяната на чл. 44, ал. І, т.5 от Закона за данък добавена стойност (ЗДДС), при което процесуалното представителство за упражняване правото на защита на физически лица се изважда от категорията на т.нар. освободени доставки по смисъла на същия закон и ще подлежи на облагане с ДДС.
Приетата отмяна на посочената законова норма има отрицателен ефект в различни посоки от обществения живот на държавата, а и противоречи на важни и основополагащи конституционни принципи и норми, залегнали в основния закон.
В противоречие с Конституцията упражняването на адвокатската професия - респективно процесуалното представителство, изцяло ще се приравни на търговска услуга, облагана с ДДС, като ще загуби отличителния си правозащитен характер. Упражняването на адвокатската професия обаче е конституционна дейност – изрично уредена в чл. 134 от Конституцията, и процесуалното представителство на физическите лица за упражняване правото им на защита е съществен белег на професията, отличаващ я от правните услуги.
По същество с направената в закона промяна се поставя едно фискално препятствие за достъпа до правосъдие. Данъкът ще се начислява върху адвокатските хонорари, ще се дължи от клиентите и ще утежнява и ограничава като социално-икономическото им положение, така и техния достъп до правосъдие. Това ще ги поставя в неравнопоставено положение, според имущественото им състояние в нарушение на изричната разпоредба на чл. 6, ал. ІІ от Конституцията.
От друга страна облагането с данък на процесуалното представителство на физическите лица затруднява и пречи за ефикасна защита на техните законни права и интереси. Това пък води до нарушаване и противоречие с чл. 56 от Конституцията, който изрично прокламира правото на защита на „всеки гражданин” при необходимост.
Специално внимание следва да се обърне и на обстоятелството, че практически с отмяната на чл. 44, ал. І, т. 5 от ЗДДС се въвежда нов данък, който гражданите ще дължат независимо от техните доходи и имущество. Неговият размер ще се обуславя единствено от размера на дължимия адвокатски хонорар. А това противоречи на изричната разпоредба на чл. 60 от Конституцията.
Направената законова промяна същевременно обуславя и въвежда различен данъчен режим като за гражданите, така и за самите адвокати. Според това дали са регистрирани по ЗДДС те ще упражняват една и съща дейност – процесуално представителство и защита на физическите лица, при различен данъчен режим според имущественото си състояние. Така конституционната дейност на адвокатите за защита законните права и интереси на гражданите ще е обусловена и ще зависи от различния данъчен режим както за гражданите, така и за самите адвокати. Като последица от това конкуренцията при избора на адвокат за упражняване правото на защита ще се премести на плоскостта регистриран ли е по ДДС адвокатът или не, а не на основата на гласувано и оказано доверие, какъвто по същество е договорът клиент – адвокат (с оглед на личността). Доверието между клиент и адвокат ще бъде изместено и погълнато от фискални съображения при избора на защитник.
Ето защо с оглед на гореизложеното смятаме искането от президента на Републиката за установяване на противоконституционността на §. 12 от Закона за изменение и допълнение на ЗДДС за основателно.

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦОННО ДЕЛО № 15 от 2009 г.

С определение от 8 декември 2009 г. Съюзът на юристите в Българя е конституиран като заинтересована страна по делото, което е образувано по искане на Омбудсмана на Република България за установяване противоконституционност на чл.153 ал.1 и 6 от Закона за енергетиката (ЗЕ).
С това определение ни е дадена възможност да вземем становище по искането.
Поддържаме аргументите на Омбудсмана за противоконституционността на цитираните текстове от ЗЕ.
Намираме, че атакуваната уредба на закона противоречи на чл.19 ал.2 от Конституцията, защото създаването на задължения с тези текстове противоречи на повелителния принцип за защита на потребителя, залегнал в Основния закон, и то като основен принцип в Глава първа.
Освен това ние намираме, че създадената уредба, която определя задължение за плащане на нещо, което не се получава и не желае да получава, нарушава принципите на правовата държава, залегнали в чл.4 ал.1 на Конституцията, изискващи еквивалентност в правните отношения. Този основан принцип не търпи създаването на правни отношения (без волята на натоварената страна в правоотношението), при които липсва равностойност и справедливост.

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 14 ОТ 2009 г.

С определение от 6 октомври 2009 г. по к.д. № 14 / 2009 г., искането на Министерския съвет от 24. 09. 2009 г. за обявяване противоконституционност на чл.1 от Закона за амнистията (Обн. ДВ, бр.26 от 07.04. 2009 г.) е допуснато за разглеждане по същество. Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересована страна. По делото изразяваме следното становище:
1. Конституционният съд е допуснал искането с оглед формалните изисквания на чл.149, ал.1 т.2 и чл.150, ал.1 от Конституцията. В случая обаче е атакувана особена законова разпоредба – за амнистиране, която има еднократно и произведено вече в правния мир действие. Наказателното право като отрасъл е особено. Наказуемостта е елемент на правното понятие „престъпление” (вж.чл.9 , ал.1 от Наказателния кодекс). Това е и конституционен принцип съобразно чл.5, ал.3 от основния закон. Затова инкриминиращите деянията норми нямат и не могат да имат обратна сила, а амнистиращите - имат само обратно действие. Такава е същността на амнистията , като нормативна проява на милост от законодателя, която погасява наказателната отговорност, за престъпни деяния към определен момент. В случая е определена датата 1 юли 2008 г. Действието на тази норма е произведено в срок, определен в заключителната разпоредба на §2 и е настъпило на 22 април 2009 г. Обявяването на нормата за противоконституционна или нейната отмяна с последващ закон е лишено от смисъл, както в математиката делението на нула... Действието им би било занапред и не може да промени заличаването на престъпния характер на изброените деяния към отминалия вече момент. Всички прекратени с амнистията наказателни дела, независимо от фазата на която са заварени, всички отменени с нея (амнистията) присъди и наложените с тях наказания – не подлежат на промяна. Служебно ще се прекратят и наказателните производства за амнистираните деяния, извършени към 1 юли 2008 г. Произведеното действие на амнистията е непроменим нормативен факт, независимо дали заинтересованото лице ще изтъкне довод от друг принцип за действието на наказателните норми – възпроизведен в чл.2, ал.2 от Наказателния кодекс . Затова искането на Министерския съвет, макар да спазва формално изискванията на чл.149, ал.1 т. 2 и на чл.150, ал.1 от Конституцията, е недопустимо.
2. В допуснатото за разглеждане по същество искане за обявяване противоконституционност на чл.1 от ЗА са заявени три нарушения – на чл.4, ал.1, на чл.6, ал.2 и на чл.31, ал.1 от основния закон.
А. Нарушението на принципа за правовата държава – по чл.4, ал.1 от Конституцията в искането е мотивирано с аргумент за ”критерия, избран от законодателя за определяне на деянията, чийто престъпен характер се заличава”. Твърди се, че това е „само формата на вина и предвиденото в закона наказание”. Това не е точно. Алинея втора на оспорения чл.1 от ЗА съдържа още два критерия: престъпния резултат (причинена тежка телесна повреда или смърт) и пияното състояние. Освен това, критерият – непредпазливост като форма на вина, съчетан с размер на наказанието е типичен за повечето закони за амнистия. Съгласно чл.11, ал.4 от НК „ Непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи”. Размерът на наказанието, предвидено в закона, по принцип следва да отразява обществената опасност на съответния вид деяния. Спорни са и разсъжденията, че се амнистирали „престъпления срещу собствеността, против стопанството, финансовата, данъчната и осигурителната система, а така също и престъпленията, извършени при осъществяване на публични функции”. В действителност очертаните в искането деяния са предимно користни, извършени с престъпна цел т.е. с пряк умисъл.
Обществените оценки - отразени в искането или в обратна насока – че амнистията от 2009 г. е била недостатъчна - касаят целесъобразността на закон, приет от Народното събрание в пределите на неговата изключителна и изрична компетентност съобразно чл.84, точка 13 от Конституцията. Те могат да имат политически и морален смисъл, но са ирелевантни при оценката за конституционносъобразност.
Б) Проявата на милост спрямо престъпник е индивидуален акт при помилване от държавния глава. Амнистията, за разлика от помилването, винаги предполага нормативен акт - закон, макар в крайна сметка да облагодетелствува определим брой деяния. Никое помилване или на още по-голямо основание - амнистия не нарушава принципа за равенство на гражданите, възпроизведен в чл.6, ал.2 от Конституцията. Даже когато законът за амнистия привилегирова престъпници по признак пол или възраст – например жени или непълнолетни – принципът за равенство не е нарушен. Това е така, защото и милостта, както и наказателната отговорност е лична. Цел на всеки наказателен процес е да наложи справедливо и индивидуализирано наказание.
В) Нормата на чл.31, ал.1 от Конституцията, съдържа задължение за т.нар. „обвинителна власт” и е неотносима към всяка амнистия като акт на милост от законодателя.
По изложените съображения считаме, че искането е недопустимо и неоснователно.

Не случайно при очертаване правомощията на Народното събрание в чл.84 от Конституцията, някои закони са предвидени в отделни точки – за държавния бюджет – т.2, за данъците – т.3, за амнистията – т.13

„ Ако до влизане на присъдата в сила последват различни закони, прилага се законът, който е най-благоприятен за дееца”

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 6 ОТ 2009 г.

С определение от 4 юни 2009 г. Съюзът на юристите в България (СЮБ) е конституиран като заинтeресована страна по конституционно дело № 6 от 2009 г., образувано по искане на 49 народни представители от 40-то Народно събрание за установяване на противоконституционност на §§ 6, 7, 25, 29, 31-36, 43, 44, 46, 48, 51, 57, 74, 83, 86, 91, 94 и 108 и §§ 111-113 от Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (обн. ДВ 33 от 2009 г.).
Съюзът на юристите в България изразява следното становище:
Съгласно Конституцията на Република България (КРБ) в структурата на съдебната власт са включени три институции – съд, прокуратура и следствени органи. В чл. 128 КРБ следствените органи са посочени отделно от съда и от прокуратурата. Промяна в този техен статут може да настъпи само чрез изменение на Конституцията от Велико народно събрание по силата на чл. 158, т.3 КРБ и Решение №3/10.04.2003 на КС. Пренебрегвайки посочения задължителен ред 40-то Народно събрание прие Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ЗИДЗСВ) от 30.04.2009 г., с който следствието се включва в състава на прокуратурата. Трудно е да се пренебрегне противоконституционността на съответните норми от ЗИДЗСВ.
Освен това, 40-то Народно събрание изземва конституционно определени пълномощия на Висшия съдебен съвет по чл. 129, ал. 1 КРБ като „премества” следователите към прокуратурата. Това вмешателство на законодателната власт в компетенциите на съдебната власт е нарушение на чл. 8 и чл. 129, ал.1 КРБ.
Има и други, макар и не толкова фрапиращи нарушения на Конституцията като напр. – приемането на ЗИДЗСВ в едно заседание, въпреки, че чл. 88, ал.1 КРБ изисква обсъждането и приемането на законите да става в две отделни гласувания в отделни заседания.
Част от исканията на 49-те народни представители са за отмяна на законови норми, които вносителите неоснователно преценяват като противоконституционни. Напр. т.5.1 от искането търси несъвпадение между сроковете по чл. 164, ал. 1 и ал. 2 ЗСВ за назначаване на следователи. По т.5.2 се констатира несъответствие между Закона за защита на квалифицираната информация (ЗЗКИ) и отпаднали задължения на Националната и областните следствени служби. В т. 5.3 се претендира за противоречие между ЗСВ и Закона за държавния бюджет. Според т. 5.4 със ЗИДЗСВ се обърквала процедурата по НПК за разпределение на делата. Доста произволно е и твърдението в т. 4.2, че по силата на ЗИДЗСВ професията на следователите става „второ качество”. Във всеки случай подобно твърдение няма нищо общо с претенциите да се обявят като противоречещи на Конституцията определени норми на ЗИДЗСВ.
Изброените становища на 49-те народни представители, дори да са основателни, се отнасят до несполучливи законодателни решения, а не до нарушаване на Конституцията. Прекалено разширително тълкуват вносителите чл. 4, ал. 1 КРБ приемайки всеки дефект, в който и да е закон като такова нарушение. Неубедителни са позоваванията на Решения №9/30.09.1994 г., №19/12.10.1995 г., №22/24.09.1998 г., №7/20.05.2003 г. на КС. Тези решения имат предвид не всякакви пропуски и несъответствия в законите, а само такива, които изключват възможността за прилагане на съответния нормативен акт.
Функциите на следователите можеха да бъдат възстановени с едно елементарно изменение на чл. 194 и чл. 194а от НПК, които текстове в настоящата им редакция са абсолютна пречка за възлагането на разследване по дела, различни от изчерпателно посочените. Това противоречие ще бъде налице дори ако се приеме, че новите текстове не противоречат на Конституцията, тъй като преминаването на следствието към прокуратурата е само въпрос на вътрешно структуриране на съдебната власт, част от която са както прокурорите, така и следователите. При изричната разпоредба на чл. 194, ал.ІІ от НПК, че извън случаите по ал.І разследването се извършва от разследващи полицаи, всяко друго действие, извършено от следовател няма да може да породи желаните правни последици. Вече са налице случаи на оспорени пред съдия процесуални действия. Има реална опасност декларираното намерение за позитивна промяна да има отрицателен ефект.
Не може да се приеме и вариант, в който прокурорът възлага на следователя собствените си правомощия да извършва отделни следствени действия или цялото разследване, тъй като и при сегашното законодателно решение следователите не стават прокурори, а остават като обособено звено в рамките на прокуратурата. Те са вид разследващ орган, компетенциите на който са изрично определени, и не могат да бъдат тълкувани разширително.
Много въпросителни се поставят и относно статута и правомощията на директора на НСС, който съгласно измененията на чл. 38, ал. І, т. 3 от ЗСВ е заместник на главния прокурор по разследването. Според чл. 139, ал. І от същия н.а. главният прокурор се подпомага от заместници при ВКП и ВАП, на които може да възлага свои правомощия. Втората алинея на текста дава правомощия на главния прокурор и неговите заместници да отменят или изменят актове на подчинените им прокурори. Очевидно е различното третиране на зам. главния прокурор по разследването, за който би следвало да се приеме, че не може да отменя актове на прокурори, тъй като той няма такива подчинени. Всъщност неговите правомощия, както и тези на прокурорите по отношение на следователите не могат да бъдат по-различни от обема, в който са определени по НПК. Тогава какъв е изобщо смисълът на извършената промяна, вместо да бъде изменен НПК?

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 4 ОТ 2009 г.

С определение от 7 май 2009 г. Съюзът на юристите в България (СЮБ) е конституиран като заинтeресована страна по конституционно дело № 4 от 2009 г., образувано по искането на Омбудсмана на Република България за обявяване за противоконституционни някои текстове от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) в сила от 1 март 2008 г.
С това определение ни е дадена възможност да вземем становище по искането.
След публикуването в Държавен вестник от 20 юли 2007 г. на ГПК, СЮБ проведе множество семинари и обсъждания в цялата страна. Поради направените критични изказвания и забележки, се  проведе анкета между членовете, резултатите от която се обработват и обобщават.
Сред критикуваните текстове има много, които според анкетираните са неудачни от гледна точка на практическото приложение, противоречат на процесуалните схващания на анкетираните от теоретична или практическа гледна точка.
Някои от изразените мнения засягат въпросите, които са предмет на искането на Омбудсмана.
Настоящото становище, е съобразено с обобщените резултати от проведената анкета, що се отнася до съображения за противоконституционност, е следното:

         1. Разпоредбата на чл.47 е силно критикувана от гледна точка на законодателна целесъобразност и то според практическите схващания на анкетираните за гражданския процес, нещо, на което тук няма да се спираме, но що се касае до противоречие с конституцията следва да се изтъкне, че предписаният начин на връчване на съобщения или уведомления по делото чрез залепване се отнася до едната страна в процеса - ответника по делото. Наистина на практика могат да бъдат много случаите на недобросъвестно поведение на ответника, който чрез укриване и осуетяване на приемане на съобщения може да пречи на нормалното развитие на процеса, но такова мотивирано поведение може да има и ищецът. Създаването на различен режим на призоваване (който почива на една презумпция) поставя страните в неравностойно положение. А това несъмнено е в противоречие на ясната разпоредба на чл.121 от Конституцията, който постановява принципа на равенството на страните в процеса. Нарушаване на принципа на равенството на страните в процеса чрез установяване на различен режим на призоваване за ищеца и ответника е очевидно противоконституционно.
В тази връзка основателно е и позоваването, направено в искането на Омбудсмана на чл.6 от Конституцията, който текст утвърждава един основен конституционен принцип - равенството

         2. Съгласно член 133 ГПК, когато ответникът по едно дело в съда не подаде отговор на исковата молба в установения срок, с който отговор той има право да вземе становище, да направи възражения, да ангажира доказателства, да представи писмени доказателства, както и да предприеме процесуални действия по чл. чл.211, 212 и 219 ГПК, той губи тези права.
Подаването на отговора на исковата молба, с който ответникът взема становище по иска, както и представянето и ангажирането на доказателства, са действия за защита на правата на ответника. Правото му на защита (и конкретно в гражданския процес) е конституционно гарантирано от чл. 56 от Конституцията. Това конституционно право има широк спектър на проявление - както пред съдилищата, така и пред административните органи и то във всички фази на съответните процеси. Правото на защита може да има най-разнообразни проявни форми, включително и изброените в чл.133 права, от които ГПК лишава ответника в един даден момент от процеса .
При това правото на защита (включително и в гражданския процес пред съда), както в качеството  на ищец - правото на достъп до съд, така и в качеството на ответник е едно абсолютно право. За разлика от много основни права по глава втора на Конституцията то не може да бъде ограничаване на основания, посочени в съответния текст на закона и това ограничение по тази причина се явява противоконституционно.
Затова лишаването от правото на становище по иска, представянето на доказателства и ангажирането на такива представлява недопустимо от гледна точка на основния закон ограничаване на едно основно конституционно право.
Невъзможността за предявяване на насрещен иск (чл.211) или предявяване на инцидентен установителен иск (чл.212), както и привличане на трето лице - помагач (чл.219) също представляват средства за защита на права, но защитата на тези права не се преклудира изобщо, защото тези искове могат да бъдат предявени самостоятелно. Но какво ще стане например с погасителните възражения, както и с онези доказателства, които биха защитили правата на ответника, ако той загуби безвъзвратно възможността  да упражни правата си.

3. Поддържаме искането за обявяване на противоконституционност на чл.280 ал.2, чл.284 ал.3 и чл.288 от ГПК по изложените в искането съображения, които са свързани с посочените конституционни принципи, доколкото се касае до нарушение на Конституцията.
Наистина, в изложението на Омбудсмана се съдържат и съображения, които имат характера на съображения от законодателна целесъобразност и то от гледна точка на процесуалната целесъобразност, но трябва да се имат предвид очевидните противоречия с Конституцията.
4. Изключването от касационно обжалвана на решенията с обжалваем интерес до 1000 лв. (чл.280 ал.2) противоречи на чл.56 от Конституцията, с който се гарантира правото на защита, включително и пред всички, установени със закона съдебни инстанции (в случая – касационната). Изключването на този текст е и в нарушение на чл.117 от Конституцията, който определя функциите на органите на съдебната власт.
Вярно е, че обжалваемият интерес под 1000 лв. ,поради “малкия” размер, от някаква гледна точка може да представлява излишно натоварване на върховния съдебен орган, но в случая, за нуждите на преценка за противоконституционност трябва да се зададе въпросът тези два текста чл.56 и чл.117 допускат ли някакво ограничение, те имат ли относителен характер и овластен ли е и законодателят сам да въвежда ограничения на тяхното действие.
Ние заставаме на становището, че практическото съображение на законодателя да “отреже” малкия интерес, по принцип не може да бъде споделено, защото и един дребен интерес може да постави някой важен и принципен правен въпрос, който трябва да разреши върховният съдебен орган в рамките на своята компетентност, а също така, че много пъти един “маловажен“ по своята материална стойност въпрос за един конкретен човек може да бъде от огромна важност.
Законодателят би могъл да облекчи процедурата за разглеждането на такива “маловажни” случаи, но изключването им от правозащитната система си е нарушение на Конституцията.
В заключение, Съюзът на юристите в България поддържа искането на Омбудсмана на Република България, предмет на конституционно дело № 4 от 2009 г.

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 1 от 2007 г.

С определение от 30 януари 2007 г. по конституционно дело № 1 от 2007 г., образувано по искането на омбудсмана на Република България за установяването на противоконституционност на чл.3 ал.2 от Закона за данък върху добавената стойност /ЗДДС/ - ДВ бр.63 от 4.8.2006 г. относно израза “както и упражняването на свободна професия, включително на частен съдебен изпълнител и нотариус”. С определението ни е дадена възможност да вземем становище.
Ние изразяваме следното становище:
1. Разпоредбата противоречи на чл.60 от Конституцията.
Съгласно този текст “гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон,съобразно техните доходи и имущество.
Тази разпоредба се явява основно конституционно правило в областта на данъчните правоотношения. Тя маркира двете основания за установяване на данъци, които Конституцията допуска, а именно-имуществените данъци и подоходните. Законодателят не може да въвежда данъци на някаква друга база.
Данъкът добавена стойност представлява един косвен данък, при който данъчно задълженото лице извършва някаква стопанска дейност, от която формира стопански резултат със стойностно измерение, който резултат се реализира в лицето на краен потребител.
Дейността както на адвокатите, така на нотариусите, а също и на частните съдебни изпълнители не може да бъде оприличена на “независима стопанска дейност” по смисъла на чл.2 ЗДДСД.
Дейността на адвоката е изражение на конституционно възложената му функция да “подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси”, съгласно чл.134 от Конституцията.
Нотариусите изпълняват удостоверителната функция на държавата, уредена от Гражданско процесуалния кодекс /ГПК/, която функция е тясно свързана с охраната на правата и интересите на гражданите и юридическите лица.
На свой ред частните съдебни изпълнители също изпълняват една държавна функция – те извършват действията от името на държавата по изпълнителния процес, уреден в процесуалните кодекси - на първо място от ГПК.
Както се вижда, и трите професионални дейности нямат икономически характер - те не създават продукт, който има някакво икономическо измерение, като те и не участват с него в стопанския оборот.
Наистина и трите правни професии осигуряват съответно заплащане на изпълнителите им, но този доход е съпоставим по-скоро със заплащането на държавните служители или служителите в съдебната система /за което те се облагат със съответния данък/, отколкото с дохода от една стопанска дейност.
2. Възлагането на крайната данъчна тежест на ДДС върху потребителя също е в противоречие с чл.60 ал.1 от Конституцията.
Както бе посочено по-горе този текст ограничава законодателя за въвеждането на данъци само на две основания - доходи и имущество.
Закрилата на правата и законните интереси на гражданите, която те получават чрез адвокатската защита, чрез удостоверителната дейност на нотариусите, както и принудителното изпълнение на вземанията им в никаква степен не може да се окачестви нито като доход, нито като имущество, защото защитата на правата им дори когато тези права имат стойностно изражение са конституционно защитени
3. Както адвокатската защита,така и нотариалната удостоверителна дейност,а и принудителното изпълнение са елементи  в общия контекст на държавната функция за обезпечаване  правата и законните интереси на гражданите,което им се дължи съгласно чл.56 от Конституцията.
Облагането с данък /ДДС/ на изпълнението на тази функция и поради косвения характер на данъка-прехвърляне на тежестта на тези,чиито права и интереси се защитават, неминуемо се отразява негативно върху обезпечаването на правата им и техните законни интереси. Защитата и обезпечаването на тези права  ставата по-скъпи,а от там и по-недостъпни.
Затова ние твърдим,че атакуваната разпоредба противоречи и на чл.56 от Конституцията, защото се затруднява  защитата на правата на гражданите.

 

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 10 от 2006 г.

Получихме заедно с Вашето писмо от 21.12.2006 година определение от същата дата по конституционно дело № 10 от 2006 г., с което Съюзът на юристите в България е конституиран по делото като заинтересована страна като ни е дадена и възможност за представяне на писмено становище по направеното от омбудсмана на Република България искане пред Конституционния съд за установяване противоконституционност на чл.154 ал.1 от Закона за енергетиката /ЗЕ, допълнена ДВ бр.74 от 2006 г.
Нашето становище по направеното искане е следното:
1.Омбудсманът твърди,че атакуваната разпоредба на чл.154 ал.1 ЗЕ противоречи на чл.19 ал.2 от Конституцията.
Необходимо е да се акцентира на това, че в случая конституционната разпоредба трябва да се разглежда в два аспекта:
А.. В текста се съдържа повеля законът да създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия .за стопанска дейност.
Създадената с атакувания текст възможност да реализират твърдените от тях вземания срещу своите клиенти, потребители на енергя като получат изпълнителен лист по извлечение от сметка създава една привилегия за тези търговски дружества, тъй като такава възможжност няма за останалите правни субекти. С това се създава раезличие в правните условия за стопанска дейност.
Няма никакво конституционно основание за такова законодателно различие.
Необходимо е да се обърна внимание на подобен режим на неравнопоставяне, който създаваше отменения текст на чл.237 б.”в” от ГПК, който се отнасяше до възможността за “социалистическите организации” за снабдяване с изпълнителен лист по извлечение от сметка. Тази разпоредба намираше оправдание с целта “да се улеснят и ускорят събирането на техните вземания от граждани и са проява на засилена правна защита на социалистическото имущество. (Ж. Сталев, Българско гражданско процесуално право, стр.489 Наука и изкуство 1966 г.).
След приемането на Конституцията от 1991 г. и разпоредбата на чл.19 ал.1 и 2 текст, като този на чл.237 б.”в” ГПК се явява като противоконституционен и затова той беше отменен.
Конституционно недопустимо е сега да се възкресява една възможност за създаване на привилегировано положение за една категория търговски дружества спрямо останалите правни субекти.
Б. На второ място нарушаването на чл.19 ал.2 от Конституцията се състои и в това, че разпоредбата на чл.154 ал.1 ЗЕ е в разрез със задължението на законодателя, осигурявайки еднакво правни условия за стопански дейност, да защитава интересите на потребителите. Съвсем очевидно е, че с тази разпоредба не само, че не се защитават тези интереси, а напротив-те се накърняват, чрез затрудняването на тяхната защита в процеса по издаване на изпълнителен лист до степен на лишаване от такава защита.
2. Съгласно чл.56 от Конституцията всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени неговите права и законни интереси. В това право се включва и достъпът до съд за защита на правата си. Това предполага правото му именно пред съда да защити правата си като ищец, жалбоподател или молител, но в същото време пред съда той трябва да има възможност да защити позицията си, тогава, когато срещу него се предявява претенция или обвинение. Затова в правото му на защита по чл.56 от Конституцията се включва правото му да се защитава пред съда като ответник.
Възможността за издаване на изпълнителен лист по извлечение от сметка е в разрез с правото на съдебна защита, защото взискателят срещу него би реализирал едно твърдяно от него вземане без то да е потвърдено от съдебно решение, лишавайки твърдяния длъжник от възможността да се защити пред съда.
Наистина чл.250 от ГПК дава възможност на длъжника да се защити при изпълнение срещу него въз основа на извънсъдебно изпълнително основание, каквото е това по чл.154 ал.1 от ГПК, но само ако представи убедителни писмени доказателства, че не дължи претендираната сума. Съвсем очевидно е, че потребитрелите на топлинна енергия не могат да разполагат с такива писмени доказателства, като се има пред вид начина, по който се определят дължимите суми от страна на топлофикационните дружества. (Единствената хипотеза на възможно представяне на такова доказателство е документ за плащане на дължимата сума, но това е хипотеза, за която не става дума тук).
С оглед изложените съображения Съюзът на юристите в България намира, че текстът на чл.154 ал.1 от Закона за енергетиката противоречи на Конституцията на Република България.

СТАНОВИЩЕ
НА СЪЮЗА НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ
ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 7 от 2005 г.

Конституционно дело № 7 от 2005 г. на Конституционния съд на РБ /КС/ е образувано по искането на Върховния касационен съд /ВКС/ за тълкуване на чл.153 и чл.158, т.3 от Конституцията на Република България.
Искането е допуснато за разглеждане по същество с определение от 14 юли 2005 г.
Със същото определение Съюзът на юристите в България е конституиран като заинтересувана страна, като е даден срок от 14 дни от уведомяването да вземе становище по искането.
Искането на ВКС се състои от пет конкретни тълкувателни питания.
При даване на отговор на конкретните тълкувателни питания трябва да се изходи от Решение № 3 от 10 април 2003 г. по к.д. № 22 от 2002 г., където е постановено, че в понятието “форма на държавно управление” се включват конституционните държавни органи, включително органите на съдебната власт, така както са изброени в Конституцията и тяхното съществуване, мястото им в съответната власт, условията и начините на формиране и мандат, както и възложената им от Конституцията дейност и правомощия.
По т.1 “Ще представлява ли промяна на формата на държавно управление приемането на конституционна разпоредба, с която да се прогласи, че съдилищата в Република България са основен носител на съдебната власт и единствени осъществяват държавното правосъдие”.
Такъв текст трябва да се разглежда като едно допълнение на конституционната норма на чл.117, който конституционно характеризира съдебната власт. Това, че съдилищата единствено осъществяват държавното правосъдие е правило, което следва от чл.118 от Конституцията, който също определя съдилищата като органи, които осъществяват правосъдието /и ги изброява/.
С нищо такъв един текст не би променил статута и компетентността на съдилищата и не би променил конституционния баланс между конституционните органи. Затова с него не би се променила формата на държавно управление по смисъла на цитираното тълкувателно решение на КС.
По т.2- Ще представлява ли промяна на формата на държавно управление разпоредба, с която се преструктурира прокуратурата и се определя, че правомощията й в рамките на съдебната власт са свързани с подържане на обвинението пред съда”.
Такъв текст има отношение към конституционно определените функции на прокуратурата по чл.127 точки 1 и 4 от Конституцията.
В т.1 е посочено,че прокуратурата “подържа обвинението по наказателни дела от общ характер”.
В т.4 е казано, че прокуратурата “в предвидените със закон случаи участва в граждански и административни дела”.
С тези два текста Конституцията строго лимитира правомощията на прокуратурата в производството пред съда. Трябва да се приеме, че това са конституционните предели на участието на прокуратурата в правосъдието, което има предвид чл.118.
Трябва да се прави разлика между това участие в правосъдието чрез подържане на обвинението и останалите й функции, изброени в чл.127-“привличане към отговорност”, ”упражняване на надзор при изпълнение на наказателните и други принудителни мерки”, ”предприемане на действия по отмяна на незаконосъобразни актове”, които не са участие в правосъдието, но без съмнение са функции на съдебната власт по чл.117 от Конституцията. В този смисъл, ако се приеме текст, който обявява, че тези споменати функции, извън подържане на обвинението по наказателни дела по т.1 и дори участието в граждански и административни дела не са функции на съдебната власт, това би било изменение на конституционно определените “функции и правомощия”, което по смисъла на цитираното Решение № 3 от 2003 г. би представлявало изменение на формата на държавно управление.
Очевидно е, че питането по т.2 е некоректно формулирано.
По т.3- Ще представлява ли промяна на формата на държавно управление, ако се запише в Конституцията, че следствието се преструктурира, като участва в разследването, като изпълнява функциите на съдии по разследването.
Такъв текст би бил едно допълнение или пояснение на чл.128 от Конституцията, който прецизира, че “следствените органи” са “съдии по разследването”. С това нито се променят функциите и правомощията на следствените органи, доколкото те са определени от Конституцията, нито се променя статутът на следствието съгласно основния закон.
По т.4- Ще представлява ли промяна на формата на държавно управление, ако в Конституцията се предвиди, че прокуратурата, следствието и МВР осъществяват единна държавна политика в борбата с престъпността и дейността им се наблюдава от Народното събрание.
Групирането на тези три вида държавни органи има очевидно неконституционен характер и поставянето за всички тях една обща цел има характер на една декларация, на политически дадена насока, но тази първа част от хипотетичния текст не би могло да се разглежда като променяне на статута,функциите и правомощията на конституционно-определените органи- на прокуратурата и следствието. Изброените в членове 127 и 128 от Конституцията функции и без това представляват борба с престъпността.
Що се отнася до втората част - дейността им в тази насока се наблюдава от Народното събрание, би трябвало да има по-голяма яснота какво се разбира под понятието “наблюдава”. Ако то има съдържание на упражняване на контрол, това би означавало промяна на конституционния статут на прокуратурата и следствието и в този смисъл би представлявало промяна на формата на държавно управление /понятието “наблюдава”, което няма юридически смисъл не сочи на някаква правна функция/.
По т.5- Ще представлява ли промяна на формата на държавно управление, ако в Конституцията се извърши промяна в структурата и начина на избиране на Висшия съдебен съвет като се предвиди професионалната квота да включва като членове по право председателите на ВКС, ВАС, ръководителя на прокуратурата, подържаща обвинения пред съда, както и ръководителя на съдиите по разследването следователи. Останалата част от професионалната квота се избира с мнозинство от две трети от всички съдии. Парламентарната квота се избира също с мнозинство от две трети.
Първата част от питането се отнася до евентуално изменение на чл.130 ал.1 изр.2, като се предвижда изменение в състава на ВСС- членовете по правово. Първо-Главният прокурор да бъде заменен с “ръководителя на прокуратурата, подържаща обвинението пред съда”, както и прибавяне на една нова фигура-ръководителя на съдиите по разследването.
Както замяната /при която Главният прокурор се лишава от част от конституционния си статут/, така и добавяне на нов член на ВСС по право представлява промяна на “мястото в съответната власт”, би било промяна на структурата на конституционния орган. Затова трябва да се направи извода, че едно такова изменение би представлявало промяна на формата на държавно управление по смисъла на Решение № 3 от 2003 на КС.
Освен това, питането се отнася и до изменение на чл.130 ал.3. Първо-като се променя начинът на избора на “професионалната квота-вместо “от органите на съдебната власт”- “от всички съдии”. По този начин би се променил “начина на формиране”, който е посочен от КС като формиращ елемент на конституционните органи, представляващи част от формата на държавно управление.
Що се отнася до мнозинството от две трети, с което да се избират, както членовете на ВСС от професионалната квота, така и тези от парламентарната, това не представлява изменение на конституционно определения начин на формиране, тъй като в определения от Конституцията начин на формиране с посочване как /с избор/, колко члена /по 11 члена/ и от кого /Народното събрание и съответните органи на съдебната власт/.
Не е посочено с какво мнозинство.
Затова посочването на конкретното мнозинство от две трети не представлява изменение на формата на държавно управление по смисъла на даденото от КС тълкуване на чл.158 т.3 от Конституцията с Решене №3 от 2003 г.